И така, половин час след вечерня планината потъна в тишина... но не всички бяха заспали.
Отец Тома бе буден. Работеше сам в библиотеката: извършваше безброй проверки с надеждата да отстрани пропуските в охранителната или климатичната система, които бяха затворили библиотеката за толкова дълго. За момента бе успял да се справи с проблемите в читалните и кабинетите, но не и с тези в големите зали. Затова продължаваше да работи.
Друг мъж - със зелено расо - крачеше нервно по широката тераса на прелата, от която се откриваше изглед към овощната градина в сърцето на планината. Драган.
Беше неспокоен. Не можеше да заспи. Тайнството трябваше да се върне в планината чак на разсъмване, но той вече долавяше идването му и това го изпълваше с нови сили. Предатели и еретици бяха откраднали Тайнството и той бе избраникът, предопределен да го върне. Нищо не бе в състояние да му попречи да изпълни мисията си. Още преди края на нощните молитви Тайнството щеше да заеме отреденото му място в параклиса, щеше да бъде заключено в Тау, а човешкият съсъд, в който бе попаднало, щеше да се превърне в неизбежен пленник на този божествен процес. Едва тогава силата му щеше да се върне в пълната си мяра и планината щеше да бъде излекувана. Едва тогава той щеше да се разправи с предателите.
Атанасий също не спеше, но той се намираше от другата страна на планината, в килия без прозорче, издялана в скалната твърд непосредствено до покоите на игумена. Сетивата му се бяха изострили от прилива на адреналин, причинен от страхове и мрачни предчувствия. Скоро щеше да му се наложи да напусне сигурното убежище на килията и да се впусне в опасна авантюра в мрака. И преди бе нарушавал вечерния час, но винаги за да изпълни някое поръчение на игумена. Сега обаче нямаше игумен. Този път трябваше да се оправя сам, а задачата, която го очакваше, бе изпълнена с опасности.
76
Улиците на Стария град също бяха потънали в тишина. Работниците от чистотата си бяха отишли и в небето грееше бледа месечина. В полицейския участък Гейбриъл и Аркадиан обсъдиха различните варианти на действие, после си стиснаха ръцете и се разделиха. Аркадиан остана в участъка, а Гейбриъл излезе и тръгна нагоре към Цитаделата.
Наближаваше един през нощта.
Гейбриъл пристъпваше тихо, ослушваше се непрекъснато. Цареше тишина. Смълчан бе дори градът отвъд старите крепостни стени.
Изпълненият с туристи през деня площад бе пуст и над него сякаш витаеше призрачна атмосфера. Гейбриъл мина под една от рекламните арки, разположени встрани от черквата, и вдигна поглед към Цитаделата. Чувстваше се по същия начин, по който се чувстваше навремето преди поредната бойна мисия: съсредоточен, напрегнат и мъничко уплашен. Страхът бе изключително важен. Страхът го предпазваше от прояви на непредпазливост и дори самодоволство, а мисията, която го очакваше, бе изпълнена с опасности, от които имаше пълно основание да се страхува.
Вървеше към дървения мост, прострял снага над пресъхналия крепостен ров. Видя високо над главата си отвора на Пещерата на даровете, зейнал върху почти отвесния планински склон. И той бе потънал в мрак. Единственото свидетелство, че там все пак има нещо, бе тънкото въже, което едва се забелязваше на фона на планината. Отдалеч приличаше на фин белег върху лицето на нощта, спуснал се чак до плоския камък в подножието на планината.
Гейбриъл стигна до въжето и го хвана предпазливо. Внимаваше да не го дръпне силно. Оказа се по-тънко, отколкото бе очаквал, беше изплетено от коноп. Дано да го издържеше. Той извади от джоба си ръкавици за алпинисти и докато си ги слагаше, се огледа. Нищо не помръдваше.
Гейбриъл улови въжето и го подръпна, за да провери здравината му. Щеше да свърши работа. Той си пое дълбоко дъх, увисна на въжето с цялата си тежест и се подготви да чуе рязък метален звън, долетял някъде отвисоко.
Не се чу нищо.
Съобщението бе стигнало до получателя.
И той се бе погрижил камбаната до асансьора да не звънне.
Гейбриъл се закатери по въжето.
Мислеше за Лив, самотна и уплашена, в плен на хората, които бяха убили майка му и скоро щяха да доведат Лив тук. Нямаше да позволи да я сполети същата участ.
Най-сетне стигна до пещерата. Всичките му мускули крещяха от болка, дрехите и ръкавиците му бяха подгизнали от пот.
По-голямата част на пещерата бе запълнена от масивната дървена конструкция, известна като Асансьора. Въжето на камбаната минаваше покрай нея и изчезваше в дупка в скалата, достатъчно голяма, за да мине самото въже, но прекалено тясна за човек. Гейбриъл се набра за последен път и главата му се показа над нивото на пода в пещерата.