Беше празна.
Никой не го чакаше.
А под него зееше стометрова пропаст.
Нямаше повече сили. Усети как се плъзга надолу...
В този миг една ръка го сграбчи за якето и го задърпа нагоре.
Гейбриъл лежеше на студените камъни и се наслаждаваше на радостта от това, че е жив. От пух да бе направен подът на пещерата, нямаше да му се стори по-удобен и мек.
- Трябва да побързаме - каза Атанасий. — Не бива да ни открият тук. - И му подаде сгънато расо. - Облечи го и ще можеш да се движиш необезпокояван из планината.
Гейбриъл се надигна, навлече грубото вълнено расо, погледна Атанасий в очите и му подаде ръка.
- Аз съм Гейбриъл. Благодаря ти, че отново ми спаси живота.
- Атанасий - отвърна монахът малко смутено и стисна подадена му ръка. - Или брат Пийкок, ако предпочиташ. В съобщението ти ставаше въпрос за някаква карта.
Гейбриъл извади листа от джоба си и му го подаде. Беше копие на картата, която Оскар бе нарисувал в дневника си. Атанасий го взе, проследи с пръст очертанията на тунелите и коридорите, стигна до символа с кръстосаните кости и каза:
- Това е костницата. Онова, което търсиш, е погребано под Катедралната пещера редом със святите кости на прелатите. - Взе светилника от нишата в стената и продължи: - Нахлупи качулката ниско над лицето си, следвай ме на десетина крачки назад, а заговори ли ме или ме спре някой, се скрий. Никой няма право да се разхожда из планината по това време. Да се надяваме, че останалите братя спазват правилата по-съвестно от мен.
77
Гейбриъл следваше мъждукащото пламъче на светилника, което подскачаше пред него. Виждаше тъмни врати и кабели, които се виеха по стените като кръвоносни съдове. На всеки десетина крачки имаше и електрически крушки, но нито една не светеше. Гейбриъл се запита дали това се дължи на земетресението, или така монасите пестят електричество. Тази мисъл му се стори странна. Толкова много години бе демонизирал Цитаделата и всичките ѝ обитатели, че обстоятелството, че сега се намира във вътрешността ѝ и обръща внимание на такива тривиални подробности, му се стори сюрреалистична. Напомни си, че е проникнал във вражеския лагер, воден от напълно основателна причина. Бръкна в джоба си и стисна пистолета. Тежестта му го успокои и той продължи да се взира в светлинката, която се носеше на десетина крачки пред него, насочил цялото си внимание към важността и успеха на мисията си.
От време на време пламъчето изчезваше за секунда-две зад някой завой, друг път надолу или пък нагоре, когато Атанасий започнеше да се спуска или да се качва по стълби. Гейбриъл се опитваше да се ориентира, но това бе невъзможно. Надяваше се водачът му да следва по-за- обиколен маршрут, за да избегне по-оживените части на планината, а не за да го обърка и да го подмами в капан.
След десетина минути излязоха на огромна площадка, от която се откриваше фантастична гледка. Дъхът на Гейбриъл секна. Пещерата бе огромна! От високия таван висяха сталактити, а в отсрещната стена бе издълбан голям прозорец. През него той зърна късче от луната, което хвърляше сребрист отблясък, наподобяващ часовник, върху стъклото на прозореца и създаваше причудлива игра на светлини и сенки на пода. Сигурно бяха минали през самия център на планината, за да се озоват в другия ѝ край.
- Насам - прошепна брат Атанасий. - Костницата е под Катедралната пещера.
Гейбриъл го последва и заобиколи извисилия се над олтара кръст във формата на Тау. Той се издигаше до срещуположната стена, където наредени един до друг остри сталагмити образуваха нещо като параван, зад който се криеше малка дървена врата, обкована с железни гвоздеи. Атанасий завъртя ключа в ключалката и прещракването отекна в огромното пространство като изстрел. Гейбриъл се огледа, за да се увери, че са сами, и последва Атанасий през вратата.
Озоваха се в началото на каменна рампа, която се спускаше в мрака. Миришеше на смърт. Атанасий заключи вратата и заслиза.
С всяка крачка миризмата на мухъл ставаше все по-силна. В края на рампата имаше друга врата и когато я отвориха, ги заля на талази мирис на суха гнилоч.
- Костницата - каза Атанасий и вдигна светилника.
И в двете стени имаше ниши. Тясната дълга костница приличаше на спален вагон с тази разлика, че заспалите тук никога нямаше да се събудят. Във всяка ниша имаше кости, щръкнали през прогнилите раса, които покриваха останките на някогашните монаси. В една Гейбриъл видя череп, изтърколил се от купчината кости и вперил в тях празните си очни кухини. В скалата под нишата бе издълбана буквата X.