- Взех го назаем от една от нашите доброволки - обясни Гейбриъл, докато наблюдаваше военния пост, който се смаляваше в огледалото за обратно виждане. - Граничната полиция не обръща особено внимание на снимките. Взимат ксерокопия от паспортите за архива си, а аз съм им давал такива, че никой не би могъл да разбере кой е на снимката. - Стисна окуражително ръката ѝ. - Всичко ще е наред. Обещавам.
След петнайсетина минути изкачиха един хълм и от билото му видяха граничния пункт при Силопи, построен край брега на някаква мътна кална река. Приличаше на бетонен паркинг с форма на триъгълник, чиято основа бе обърната към реката. Първата мисъл на Лив при вида на граничния пункт бе, че тук ще си умре. От средата на основата започваше мост, който прехвърляше реката и завършваше пред също такъв паркинг на иракския бряг. Един мост, един път и буквално хиляди камиони, които чакаха, за да преминат. Бяха паркирани в няколко редици край сградите на граничния пункт и импровизираните паркинги, разположени върху сухата земя от двете страни на пътя. Самият път бе блокирам от колона автомобили, която не помръдваше. Ако трябваше да чакат на опашката, щяха да минат дни преди да се озоват в Ирак. Дни, с които не разполагаха.
- Не се тревожи - успокои я Гейбриъл, разбрал причината за промяната в настроението ѝ. - Това е опашката за камиони. Ние ще минем оттам. - И посочи чист участък от пътя, по който се движеше американски всъдеход „Хъмви“, насочил се към опашката от таксиметрови автомобили. Бронираният джип излезе от пътя, заобиколи спрелите автомобили, като вдигаше опашка от прахоляк, спря за броени секунди при бариерата, след което отново ускори и тръгна по моста към Ирак. На другия бряг на реката го очакваха други армейски джипове и камиони, охранявани от войници с преметнати пред гърдите автомати М4. Стояха в сянката на малка арка, издигната над пътя. На върха ѝ имаше надпис на арабски, а под него превод на английски, който гласеше: „Добре дошли в Иракски Кюрдистан!“.
- Ще минем за нула време - каза Гейбриъл. - Повярвай ми, правил съм го много пъти.
Лив не изглеждаше убедена.
- А правил ли си го с половината турска полиция по петите ти?
Той се усмихна и подаде паспорта си.
- Те не търсят мен, а някой си Гейбриъл Ман.
Тя отвори паспорта и видя от снимката да я гледа усмихнатото му лице, но името под нея не бе неговото.
- Кой е Дейвид Кинсела?
- Аз съм... при необходимост. Това е част от битието ми на служител в благотворителна фондация. Омръзнало ми е да ме гонят от разни страни за това, че се опитвам да помогна на хора, които правителството преследва. За нещастие, ако някой режим иска да те прогони, няма никакъв проблем - всички козове са в ръцете му. Единственото, което трябва да направят, е да включат името ти в списък с хора, които са нежелани в страната. В такъв случай не можеш да влезеш по обичайния начин. Затова проявих известна находчивост и престанах да играя по правилата. Повярвай ми, напускането на Турция няма да ни създаде никакви проблеми. Повече ме притеснява онова, което ни очаква в Ирак.
Продължиха по пътя, подминаха паркираните камиони и спряха зад местните таксита.
- Това може да ни забави малко - каза Гейбриъл и кимна към таксиметровите шофьори. - Те изкарват прехраната си, като превозват туристи и пътешественици, помагат им да се справят с бюрокрацията и не са особено дружелюбни към онези, които не се нуждаят от помощта им. Можем да ги помолим да ни пропуснат, но се съмнявам, че ще проявят подобно благородство, а не ми се иска да стават скандали и да привличаме излишно внимание.
Лив огледа опашката от таксиметрови шофьори и техните пътници. Бяха петнайсетина и всичките изглеждаха така, сякаш бяха излезли на неделен пикник. Неколцина разговаряха с граничните полицаи, други обядваха, някои пушеха, имаше и такива, които играеха карти, но ако се съдеше по вида им, никой от тях не бързаше.
- Как ще разберем колко хора има преди нас на опашката?
Гейбриъл посочи черната дъска с изписаното върху нея число 12.
- Получаваш листче с номер и когато ти дойде редът, те извикват.
Вълна горещ въздух изпълни кабината на джипа, когато Гейбриъл слезе от автомобила и се запъти към униформения служител, седнал зад издраскания плексигласов прозорец на гишето, за да вземе номерче. Лив погледна през прозореца. Не можеха да си позволят да стоят тук и да чакат на опашката. Нямаха време. Огледа оценяващо таксиметровите шофьори. Омазани ризи, елечета, космати рамене. Може би трябваше да смени подхода. Отвори вратата, излезе под палещите лъчи на пустинното слънце и тръгна към Гейбриъл.