- Ще се настаним в покоите на игумена - каза той. - Бездруго са празни, а освен това има достатъчно място и за трима ни. Да не забравяме и че местоположението им ги прави особено подходящи за координиране на усилията на нашите братя в различните части на планината.
Премълча, разбира се, че покоите на игумена, разположени в периферията на планината, са едни от малкото в Цитаделата, които имат прозорци, обърнати към модерния град под тях. А това означаваше, че мобилният му телефон ще улови сигнал.
93
В армейската палатка работеше климатик, но въпреки това бе толкова топло и задушно, че Лив усети леко замайване. Войникът ги поведе през платнен коридор и в крайна сметка се озоваха пред врата от брезент, която се полюшна, когато той почука по рамката ѝ.
- Да! - Гласът от другата страна бе сериозен и делови.
Войникът отвори вратата.
Влязоха в импровизиран кабинет с бюро, лаптоп, телефон и алуминиеви сгъваеми столове. Зад бюрото седеше слаб строен полковник с лъскава гола глава и толкова черна кожа, сякаш бе издялан от абанос. Държеше факс, който приличаше на официален бюлетин с две снимки - едната на Лив, другата на Гейбриъл. При вида му краката на Лив едва не се подкосиха.
Войникът пристъпи напред и остави паспортите им на бюрото.
- Благодаря - каза полковникът. - Свободен си.
Войникът излезе, а полковникът огледа паспортите, после впери очи в Гейбриъл, поклати глава с изражението на разочарован родител и каза:
- Трябваше да останеш на служба.
Гейбриъл кимна, сякаш бе съгласен с него, и отвърна:
- А ти трябва да сложиш тук някоя и друга снимка, за да е малко по-уютно.
Широка усмивка озари лицето на полковника, той скочи на крака и преди Лив да проумее какво всъщност става, сграбчи Гейбриъл в мечешката си прегръдка. Когато се измъкна от обятията му, Гейбриъл се обърна към нея и ги запозна:
- Лив Адамсен, Джеймс Уошингтън. Преминахме заедно обучение в специалните части, когато той беше само капитан, а аз - най-прост редник.
- Сега обаче аз съм полковник от военното разузнаване, а ти си цивилен беглец от закона. Какво се обърка, та изпадна до това положение? - Уошингтън се върна зад бюрото и му подаде факса. - Това дойде преди два часа. Изпратиха ни го от министерството на вътрешната сигурност, което означава, че си се изправил пред опасни врагове.
Гейбриъл прочете набързо съобщението, после го подаде на Лив. То съдържаше преразказ на информацията, която бе чула по новините, докато седеше в хотелската стая в Ню Джърси. Единственият нов момент бе свързан с нея. Тя бе описана като жертва на отвличане, която трябва да бъде открита незабавно и подложена на неопределено медицинско лечение. Имаше и спешен телефонен номер, на който трябваше да позвъни всеки забелязал някой от тях двамата.
- Проверихте ли номера? - попита тя.
- Опитахме. Оказа се сайт, виртуално телефонно разпределително табло, което прехвърля разговорите на друго място. Не можахме да установим местонахождението му, ако това имате предвид. Важното в случая е, че този факс се е озовал на бюрото ми, което означава, че който и да ви преследва, знае, че пътувате насам.
Гейбриъл кимна и попита:
- Някакъв напредък с онези досиета на иракската полиция?
- Знаеш как да поискаш услуга - засмя се Уошингтън, извади една папка от горното чекмедже на бюрото и му я подаде.
Вътре имаше официални документи, написани на арабски.
- Това са копия на разузнавателни досиета, попаднали в наши ръце по време на освобождаването на Багдад. Вероятно има и още, но честно казано, ти не ми даде достатъчно време. Не беше лесно да се сдобия с тях, а изпращането им тук бе още по-трудно. Следващия път ме предупреди по-отрано.
- Ще го имам предвид - каза Гейбриъл и прелисти най-горните документи, докато не откри резюме на английски.
Това бяха военни и полицейски доклади от 16 септември 2000 г., съдържащи информация, свързана с разследването на инцидент в пустинята край Ал Хилах, провинция Бабил. Група археолози били нападнати от неизвестна бойна група. Оцелели нямало. Към докладите имаше списък от двайсетина имена, повечето на местни жители, но част от жертвите бяха западняци. Първо в списъка бе името на Джон Ман. Документите потвърждаваха онова, което Гейбриъл винаги бе подозирал - инцидентът нямаше нищо общо с иракското правителство. По времето на инцидента една военна база засякла на радарите си летателен апарат, който се движел на юг от турско-сирийската граница. Скоростта и начинът му на летене предполагали, че става въпрос за хеликоптер. След двайсетина минути същият летателен апарат бил засечен да лети северно от мястото на археологическите разкопки, но времето се влошило и военните изгубили хеликоптера от радарите си. Докладите предполагаха, че става въпрос за въздушен набег на турски специални части, макар да не ставаше ясно каква е била целта на операцията.