- Ей там - каза Тарик и посочи на изток покрай петролната сонда.
Хайд присви очи и погледна облака прах, издигнал се на хоризонта. Пясъчните и прашните бури бяха обичайно явление в пустинята. Появяваха се изневиделица и превръщаха деня в нощ за броени секунди. Освен това нанасяха повече щети на оборудването от куршумите и гранатите, затова той обръщаше повече внимание на наблюдението на пустинята и защитата от пясъчни бури, отколкото на потенциални нападатели, саботьори или похитители.
Тръгна към вишката. Неумението да се реагира бързо при пясъчна буря би могло да затвори цялата инсталация за седмици. Ако пясъкът проникнеше в машините, щеше да се наложи да бъдат разглобени, почистени и отново сглобени. Оръжията засичаха, когато по сма- зочното масло полепнеше прах. Електрониката даваше на късо, когато миниатюрни зрънца прах проникнеха в интегралните схеми. Дори хората може да ослепеят временно, ако песъчинките, носени от вятъра, издраскаха очите им. Това бе една от многото, безкрайно многото причини Хайд да ненавижда тази страна.
Веднага щом се качи на кулата, вдигна бинокъла и огледа устремилата се към небето колона от прах. Приличаше на малък пясъчен хълм, който се движеше и подскачаше над повърхността, сякаш земята под него бе започнала да ври и кипи. Изглеждаше сравнително малък и все още доста далеч, но определено се движеше в тяхната посока. Ако не се разсееше или не променеше посоката си, шеше да се наложи да спрат работа. Прекратяването, макар и временно, на сондажите означаваше загуба на пари и време, а единствената причина Хайд да се нагърби с тази работа бе обещанието да получи част от печалбите. Към момента това се равняваше на половин процент от... нищо.
Хайд погледна ветроуказателя. Вятърът духаше от северозапад, а бурята се приближаваше от изток. Възможно бе там някъде да има насрещен вятър, който да отклони бурята, преди да ги връхлети... а може би това изобщо не беше пясъчна буря.
Погледна пак през бинокъла и забеляза проблясък, последван от втори. Усмихна се. Беше прав. Това не бе природно явление, а Дух, който яздеше начело на конен отряд, строен в една линия и отправил се към него. Бедуините винаги използваха тази формация, когато се придвижваха бързо. Тя им позволяваше да дишат чист въздух, освен това бе част от тактиката им за сплашване на врага, тъй като прахолякът създаваше впечатлението, че броят на нападателите е много по-голям от реалния.
Вече можеше да различи ездачите с просто око. Приличаха на бели точици, наредени по периферията на прашния облак, досущ като острите зъби на огромно животно. Бяха трийсетина, облечени в бели дишдаши със завързани пред лицата им куфии. Помисли си, че това е гледка, която почти не е се е променила през последните няколко хиляди години: конете, мъжете, дори дрехите бяха останали същите от зората на историята. Единствената разлика бяха оръжията.
Вече чуваше тропота на копитата... и още нещо, което разсичаше въздуха и ставаше все по-шумно и по-шумно. Обърна се и видя целия диапазон от оръжия, използвани при сражения в пустинята. Към тях летеше боен вертолет, понесъл се ниско над земята. Охранителят на вишката завъртя картечницата си към него, но Хайд го спря и нареди по радиостанцията никой да не стреля. Вертолетът увисна над откритото пространство, сетне се спусна рязко и кацна на площадката в другия край на охранявания периметър. Почти по същото време конниците стигнаха до оградата.
Хайд слезе от наблюдателната кула, за да посрещне новодошлите. Видя един от ездачите да се отделя от останалите и да подкарва коня си към портата, махна на охраната да го пропусне и продължи към вертолета.
Беше ,,Бел АН-1 W Супер Кобра“, или онова, което морските пехотинци наричаха „най-смъртоносната змия на света“. Беше въоръжен с ракети „Хелфайър“ и тежка картечница, чийто прицел бе свързан с шлема на пилота. Погледнеше ли нанякъде, куршумите бяха готови да го последват със скорост от десет изстрела в секунда, а звукът, който издаваха, направо разкъсваше небето. Разполагаше и с инфрачервени датчици, които засичаха топлинното излъчване и куп други лъчения. Пехотинците се бяха научили да не перат дрехите си с обичайните препарати, продавани в търговската мрежа, тъй като добавките за избелване караха дрехите им да светят в мрака. Тази „Кобра“ им бе дадена назаем от най-близкото поделение на военновъздушните сили в замяна на услуга, която работодателите на Хайд бяха направи по-рано. И в резултат на политическото им влияние, разбира се.
Когато Хайд приближи хеликоптерната площадка, страничната врата се плъзна и от задната седалка се надигна огромен русокос мъжага, който скочи на земята, за да го посрещне.