- Казвам се Дик - заяви непознатият, протегна ръка и удостои Хайд със студена усмивка, в която имаше повече предизвикателство, отколкото поздрав. Стърчеше с трийсетина сантиметра над Хайд и вероятно бе поне двайсет-трийсет килограма по-тежък от него. - Тук съм, за да взема момичето и да го отведа с мен веднага след като го заловим от-но-во.
- Хайд - отвърна Хайд и стисна здраво ръката на непознатия. Проведоха за миг нещо като състезание по сила, което Хайд, ако трябваше да е честен, загуби. Мъжът срещу него бе същинско чудовище. Освен това именно той командваше парада.
Гигантът пусна ръката на Хайд и погледна към конника, който току-що бе скочил от седлото и развиваше куфията от лицето си.
- Да не очакваш цяла армия? - каза Дух и кимна към вертолета.
- Добре е човек да е предпазлив - отвърна Хайд. който днес съвсем не бе в настроение за размяна на подобни реплики. - Освен това може да открие целта и да я унищожи още преди тя да разбере, че е забелязана.
Дух погледна хеликоптера, после се обърна към Хайд и се усмихна.
- Подобни машини никога не са успявали да ме открият. Предлагам да разделя моите хора на няколко екипа следотърсачи. Може би хеликоптерът ти ще покрие източния сектор, докато ние ще навлезем в пустинята на запад опук. Има ли нещо, което трябва да знаем? Нещо, което може би не е отбелязано на картите?
Хайд погледна бледите очи на Дух, разбрал от тона му, че той вече знае отговора на въпроса си.
- Копаем на двайсет-трийсет километра оттук, на място, където някога е имало петролни сондажи. Малко по-далеч има малък лагер с палатки и охрана. Ще го видиш. Инструктирани са да водят активна отбрана. Ще ги предупредя, че ще сте в района, но все пак не се приближавайте прекалено.
- Сериозна работа. Да не би да сте открили нещо ценно?
- Възможно е - отвърна Хайд и запозна Дух с гиганта, с което преследваше две цели. Едната бе да смени темата, другата - да подложи Дух на същото изпитание с ръкостискане, от което едва се бе отървал без нито една счупена кост. Наблюдава как двамата се здрависват. Дух дори не трепна. Стоеше и се взираше в очите на мъжа, а после го принуди да се наведе така, че погледите им да се изравнят.
- Трябва да си покриеш главата с нещо - посъветва го Дух с дрезгав като шкурка глас. - Доста си светъл и лесно можеш да изгориш на слънце.
След което пусна ръката му и се върна при своите хора и техните коне.
95
Багдад
Психиатричната клиника се намираше в южните покрайнини на града. Приличаше по-скоро на изоставен затвор със строг режим, отколкото на лечебно заведение. Сградата представляваше голям железобетонен куб с плосък покрив, опасан с бодлива тел. На пръв поглед изглеждаше изоставена. Едва когато минаха покрай нея, Лив забеляза хора, които се движеха в сенките, досущ като привидения, които се крият в прахоляка.
Уошингтън дойде с тях. Бе заявил, че има работа в тази част на града, но Гейбриъл не му повярва. Във всеки случай се радваше, че полковникът е с тях. Благодарение на пълномощията, с които разполагаше той, и строгото му поведение на военен, тримата получиха разрешение да посетят психиатричната клиника за по-малко от десет минути. След като им обеща, че ще се върне да ги вземе след около час, Уошингтън се отправи към своята среща, или поне така каза, като остави Лив и Гейбриъл на грижите на някакъв мъж с бяла престилка, който ги поведе по голите циментови коридори, пропити с миризмата на урина, фекалии и отчаяние. Тук-там виждаха по някой вентилатор на тавана, който се въртеше лениво над главите им колкото да смеси различните миризми, но не и да охлади въздуха.
Вървяха, без да разговарят. Колкото по-навътре в задушната и вмирисана сграда навлизаха, толкова по-мизерни изглеждаха коридорите и стаите. Очевидно бе, че времето, което Заид Азиз бе прекарал тук, не му бе спечелило никакви привилегии. Слязоха в сутерена, където единственото осветление идваше от едва мъждукащите голи крушки, включени от пазача. Тук долу се намираха пациентите - ако, разбира се, „пациенти“ бе подходящата дума, - които очевидно прекарваха по-голямата част от времето си, потънали в мрака и оставени сами със своята лудост и своите демони. Пазачът спря по средата на коридора и посочи последната стая, по-точно килия, до която не стигаше дори светлина от крушките.
- Азиз - каза той. Произнесе името като ругатня.
След което се обърна и се отдалечи: очевидно не желаеше да остане тук повече от необходимото.