Лив и Гейбриъл се заслушаха в отдалечаващите се стъпки на пазача, който ги остави сами с тези подобия на човешки същества, които живееха в мрака. „Пациентите“ също чуха стъпките и мазето се изпълни с тътрене на крака и гаден кикот, който сякаш направи тъмнината още по-непоносима. Гейбриъл погледна Лив. Вече съжаляваше, че я е довел тук, но тя само се усмихна и улови ръката му.
В този миг в коридора избухна същинска какофония.
Няколко секунди двамата останаха хванати за ръце, стреснати от ужасяващия вой. Решетките на вратите в целия коридор се разтресоха заплашително. Някъде отблизо долетя силен трясък - един от пациентите се засили и се блъсна с всички сили във вратата, при което разцепи главата си и опръска помещението с кръв. В друга килия друг мъж бе смъкнал панталоните си до колената, блъскаше яростно с бедра по решетката и размахваше пениса си, покрит с рани от предишни подобни изпълнения, и стенеше и от болка, и от удоволствие. Двамата не забелязаха мъжа зад тях, докато той не се изправи и не разцепи въздуха с нечовешки писък, в резултат на който лудешкият тропот спря и другите пациенти се изпокриха в най-тъмните ъгълчета на килиите си.
Гейбриъл се обърна и видя слаб като върлина мъж да се взира в него иззад решетките. Беше гол от кръста нагоре и цялата дясна половина на тялото му бе покрита с дебели белези, които приличаха повече на люспи, отколкото на кожа. Покриваха цялата му ръка от китката до рамото, продължаваха по врата и част от главата, като опъваха кожата на лицето в постоянен присмехулен израз. От мъжа се носеше някаква особена миризма, специфична и обезпокоителна - миризма на дим.
- Заид Азиз - каза Гейбриъл, сложи ръка на сърцето си и сведе глава в знак на уважение. - Аз съм...
- Джон! - възкликна мъжът зад решетките. Устните му се разкривиха в усмивка, преминаваща в грозно зъбене там, където започваха белезите. - Джон Ман! - повтори той и пристъпи към светлината. Дясното му око бе бяло и безжизнено, но лявото трескаво обхождаше лицето на Гейбриъл.
Гейбриъл издържа стоически огледа благодарение на Лив, която продължаваше да стиска ръката му като спасително въже към света на здравия разум.
- Аз те видях да умираш. - Гласът на Азиз бе дрезгав, най-вероятно от рядка употреба.
- Наистина умрях - отвърна Гейбриъл, решил да изиграе ролята на Джон Ман и да използва доверието, може би съществувало между баща му и Азиз. - Но се върнах и търся хората, които ни причиниха това. Търся отмъщение.
Лицето на мъжа се изкриви в нова озъбена усмивка. А после изражението му стана предпазливо и той пристъпи към решетките и прошепна:
- В такъв случай трябва да убиеш дракона.
- Да - съгласи се Гейбриъл. - Разкажи ми за дракона.
Азиз трепна и се присви, бялото му око се взря към тавана, сякаш отново виждаше там последното нещо, на което бе станало свидетел.
- Чухме го в далечината, помниш ли? Вой в пустинята... плясък на криле...
- Как изглеждаше?
Азиз впи поглед в него.
- Ти го ВИДЯ! - изрече с яростта на човек, който разказва една и съща история от дванайсет години, но никой не му вярва. - Не ми казвай, че не си бил там! Другите може да са глупаци, но ти беше там! Ти го видя! - Гневът разкриви лицето му, после изражението му омекна и мъжът вдигна дясната си ръка и потърка обезобразената плът около безжизненото си око. - Не! - каза тихо, очевидно спомнил си нещо. - Когато драконът дойде, ти беше в изкопа. Беше в пещерата с библиотеката.
- Разкажи ми за библиотеката. Какво открихме там?
- Купища съкровища! Не помниш ли? - каза Азиз и се почука по главата. - Аз помня. Аз помня всичко. Понякога се опитват да ми откраднат спомените с ритници и юмруци. Понякога се опитват да ми ги откраднат с ток. Но аз си ги пазя. И помня!
- Разкажи ми какво си спомняш. Драконът всички ли уби?
Азиз поклати глава.
- Не драконът донесе смърт. Тя дойде с белите дяволи, изскочили от утробата му. Те донесоха огъня и смъртта. Наредиха ни на земята и изгориха всичко. Палатки. Коли. Хора. Някой от нас ни беше предал. Аз се скрих от дракона и го видях да показва на другите дяволи къде да търсят. Той ги отведе в пещерата, в която беше ти. Той те уби.
- Видя ли кой беше?
- Бял дявол като всички останали.
- Западняк?
Азиз поклати глава.
- Дух. Всички те бяха духове. Само духовете могат да яздат дракони. Духът влезе в пещерата, извади сандъците и ги натовари на дракона. Открадна съкровището, което намерихме. После земята се разтърси и пещерата изчезна. Ти така и не излезе от нея. Белият дявол ме видя и ме нападна. - Той отново вдигна ръка към слепоочието си. - Огънят ме събуди, когато драконът вече си бе отишъл. Пясъкът угаси огъня. Пустинята ме спаси... - Той протегна ръка. Под кожата му сякаш бяха забити песъчинки от пустинята. - Сега съм част от земята и земята е част от мен. Пепел при пепелта, прах при прахта.