Разполагаше с достатъчно дрехи, но не и с пари в брой, а бе достигнала лимита на кредитните си карти, купувайки самолетния билет, с който бе пристигнала гук. Трябваше да реши и проблема с ченгето и свещеника, застанали на пост в коридора. Ако успееше да отклони вниманието им по някакъв начин, вероятно можеше да се измъкне от стаята. Помисли за болничния персонал. Вероятно можеше да убеди някоя сестра да ѝ помогне, макар да нямаше представа как ще повдигне темата или ще обсъди детайлите от плана си, предвид неизменното присъствие на свещеника в стаята ѝ. Персоналът най-вероятно бе получил инструкции да уведомява ръководството за всеки нерегламентиран контакт.
Стана от леглото, като внимаваше да не изтърси вещите си на пода, и отиде до прозореца. Присви очи, тъй като светлината отвъд износената щора я изненада, но навън не откри нищо, което можеше да ѝ помогне. От калдъръмената улица долу я деляха четири етажа, а аварийната стълба на отсрещната сграда само я подразии допълнително. Видя и вездесъщия страховит силует на Цитаделата да се издига като бдителен страж над покривите и да потапя в мрак хоризонта. Насочи вниманието си отново към стаята, огледа всеки предмет в нея и се опита да прецени с какво би могъл да ѝ помогне той за бягството ѝ.
Стаята бе доста оскъдно обзаведена. Като се изключеха леглото и телевизорът, в нея имаше масичка с пластмасова чашка и гарафа с вода, няколко електрически ключа над леглото и найлонов джоб, окачен на стената, пълен с разни медицински бележки. От тавана висеше въженце за спешни случаи с червена дръжка в долния край, достатъчно голяма, за да бъде уловена от немощна ръка. Лив се замисли какво ли би станало, ако дръпне въженцето. През последните няколко дни бе чувала тропота на стъпките и реакциите на персонала на алармите, прозвучали от други стаи. Макар шумът и суматохата, които би могла да създаде алармата, да бяха достатъчно сериозни, за да разсеят свещеника за миг, цялото внимание на медицинския екип щеше да бъде насочено към нея и щеше да е невъзможно да заговори незабелязано някого или да му предаде бележка. Трябваше да открие друг начин.
17
Полицейско управление, Руин
Тропотът на полицаите, реагирали на вдигнатата тревога, отекна по стълбите към отделението с килиите. Гейбриъл се размина с тях, докато се качваше на горния етаж. Никой не му обърна внимание. Всички бяха чули, че техен колега е бил напръскан със сълзотворен газ, затова когато видяха един полицай да диша тежко и да търка зачервените си очи, а друг да му помага, продължиха да тичат към копелдаците, отговорни за това.
Гейбриъл бе прегърнал през рамо полицая от контролната зала и бе притиснал към слабините собствения му пистолет така, че да не се вижда откъм коридора, за да си осигури мълчанието му. В другата си ръка държеше радиостанцията, която бе взел от контролната зала. Преструваше се, че говори по нея, за да не би някой да заговори него. Освен това тя скриваше част от лицето му.
Тъкмо изкачиха стьлбите, когато противопожарните врати се отвориха рязко и още двама полицаи хукнаха надолу. Гейбриъл мина през вратата веднага след тях и се озова в къс коридор. През квадратното прозорче във вратата в другия му край се виждаше приемната на полицейското управление. Той побутна полицая да продължи да върви и заби дулото на пистолета още по-силно в слабините му, за да му напомни кой контролира положението.
Когато стигнаха на няколко метра от вратата, Гейбриъл пъхна радиостанцията под брадичката си, откачи флакона със сълзотворен газ ог колана си и отново напръска полицая право в лицето. Пъхна пистолета под ризата си, после буквално въвлече полицая в пълното с ченгета помещение.
Всички погледи се насочиха към тях, привлечени от кашлянето на надзирателя. Двамата най-близко стоящи мъже в униформа го подхванаха отстрани. Гейбриъл ги остави да се погрижат за колегата си и забърза към изхода.
- Оставих го във фоайето - извика в радиостанцията. - Къде, по дяволите, е линейката?
Излезе през входната врата и се озова на свобода.
Нямаше представа колко ще продължат спазмите на полицая, но едва ли щеше да е дълго. Ченгетата в подземието вече би трябвало да са се ориентирали в ситуацията. Улицата, на която бе излязъл, бе общо взето пуста, но съседната бе по-оживена. Успееше ли да стигне до ъгъла и да се скрие в тълпата, имаше шанс. Въпросният ъгъл се намираше на не повече от шест метра. Гейбриъл продължи да държи радиостанцията пред устата си. Гледаше право напред и потискаше желанието си да хукне по улицата.