Катрин грабна бележника от леглото и го отвори. Нямаше представа колко е дълго скритото послание, а разполагаше с ограничено количество хартия, която на всичко отгоре гореше бързо. Взе още един лист, пусна го в огъня и внимателно поднесе първата празна страница към пламъчетата.
Ефектът бе почти мигновен. Топлината потъмни хартията, пропита с неизвестно каква киселина, и се появи страница, изпълнена с грижливо изписани букви. Текстът, подреден във формата на обърнато Тау, бе огледало на първото пророчество, с което тя бе израснала, и бе написан на същия древен език. Погледът ѝ пробяга по маланските символи, езика на нейното племе, и тя зачете написаното, като превеждаше наум.
Ключът отключва Тайнството
Тайнството се превръща в Ключ
И земята цяла ще потръпне
Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта
И там да угаси огъня на Дракона до края на първо пълнолуние
Погине ли Ключът, земята ще се разцепи и
Чума ще връхлети, за да бележи края на дните
Тя го прочете отново, мъчеше се да открие някакъв скрит смисъл. Звучеше ѝ като предупреждение, но бе прекалено неясно.
Трябваше да има още.
Грабна още един лист хартия и го хвърли в гаснещите пламъци. Хартията гореше по-бързо от очакваното и стаята започваше да се изпълва с дим. Катрин отгърна следващата страница от дневника и я поднесе към пламъците.
Появиха се още букви, изписани с потъмняващото мастило, много повече букви, но огънят гореше толкова бързо, че тя дори не си направи труда да започне да чете текста. Съзнаваше, че огънят ще изтлее много скоро и стаята ще се напълни с толкова дим, че може да задейства противопожарната инсталация, затова продължи да прелиства празните страници над пламъците, докато не остана скрит текст и огънят не угасна с последна струйка дим.
Чу в коридора стъпки, приближаваха се. След броени секунди някой щеше да влезе в стаята ѝ, придружен от свещеника. Тя отвори прозореца колкото се може по-широко, забърса следите от огъня и остави на следобедния ветрец да отнесе последните останки от него. Не затвори прозореца, за да проветри стаята, след което намаза ръцете си с дезинфектиращия гел и се огледа къде да скрие бележника. Стаята обаче бе толкова оскъдно обзаведена, че нямаше никакви скришни местенца. Картин се втурна към леглото и скри бележника на единственото място, което ѝ хрумна.
То бе и първото място, на което всеки би го потърсил - тя пъхна бележника под дюшека.
19
Отец Улви Шимшек седеше в коридора на болницата. Пръстите му прехвърляха зърната на броеницата, с която никога не се разделяше, а мислите му бяха насочени към посещението на полицейския инспектор. Бе се държал толкова надменно и повелително и бе поставил присъствието му под въпрос, сякаш той бе никой.
Само ако знаеше...
Пръстите му прехвърляха зърната на броеницата, чиито гладки камъчета се бяха стоплили от допира им. Бяха деветнайсет, нанизани на черна памучна връвчица, изработени от кехлибар, подбран специално заради тъмночервения си цвят. Деветнайсет зърна, деветнайсет живота, всеки един от които можеше да свърже с конкретно лице. Продължи да брои наум, а устните му помръдваха лекичко, докато си припомняше името на всеки и начина, по който бе умрял.
Макар да носеше расо, Улви служеше на църквата по друг, по-специален начин. Гледаше на себе си като на Божи войник, обучен от родината си, но посветил се вече на по-велика цел. Зърната му напомняха за собственото му минало - той бе роден в западната част на Турция, близо до старите граници с Гърция - и докато останалите ог неговата вяра изричаха една подир друга молитвите от Розария81, за да се очистят от греховете си, той използваше зърната на броеницата, за да му напомнят откъде е дошъл и какво е сторил. Тъмните петна върху душата му бяха прекалено дълбоки, за да бъдат изчистени в този свят. Светът бе несъвършен. Единствено Бог бе съвършен. Затова той предпочиташе да не се преструва, че може да стане по-добър или да изкупи вината за това, което бе сторил. Бе такъв, какъвто е, тъмен инструмент на светлите Божии цели. Сам Господ-Бог го бе създал такъв и само Той можеше да го съди, когато му дойдеше времето.