Влезе свещеникът и Лив мигом почувства как я обзема ужас. След него се появи и сестрата, която първо изключи сигнала, който я бе извикал, а после се обърна към нея.
- Добре ли сте? - попита сестрата на английски, след което извади от джоба си дигитален термометър и го постави на челото на Лив.
- Да, добре съм... мисля, че... искам да ви попитам нещо.
Сестрата натисна бутончето върху термометъра и той изписука.
- Какво стана с вещите ми, когато постъпих в болницата?
- Личните вещи се съхраняват в специално помещение, разположено зад рецепцията - отвърна сестрата, погледна дисплея на термометъра и хвана китката на Лив, за да провери пулса ѝ.
- И как мога да си ги получа?
- Трябва само да се разпишете, когато напускате болницата - каза сестрата, отброи пулса, пусна китката на Лив и я погледна в очите за първи път, откакто бе влязла. - Нещо друго?
- Да... - Лив погледна свещеника, сякаш изпитваше неудобство от въпроса, който се канеше да зададе. - Бихте ли ми казали какво е състоянието ми, нали разбирате, от медицинска гледна точка.
Сестрата взе бележките, пъхнати в найлоновия плик на стената, и ги прочете.
- Имате известен хормонален дисбаланс - нивата на естроген са доста високи, но не дават повод за безпокойство. Имате висока температура, световъртеж... Вероятно сте пипнали някакъв вирус. Основният ви проблем обаче е свързан с паметта. - Сестрата зачете последния лист с бележките на психиатъра. Лив се бе опитала да ги прочете, но бяха написани на турски. Колкото и да ѝ се искаше да напусне това място, нямаше никакъв смисъл да бяга, ако ще припадне на улицата на стотина метра от болницата.
- Според психиатъра състоянието ви е добро - продължи сестрата. - Държат ви тук само за наблюдение.
- А какви лекарства са ми предписани?
Сестрата прегледа бележките и поклати глава.
- Никакви. Само почивка и наблюдение.
Лив се изненада. Направо не ѝ се вярваше. Чувстваше се толкова замаяна, че нямаше начин да не са ѝ дали някакви лекарства.
- Следователно съм здрава, поне на теория - каза Лив. Наблюдаваше лицето на сестрата, за да открие й най-малкия признак на професионална лъжа. - Искам да кажа, няма от какво да се пазя - от полет със самолет или от гмуркане в океана например?
Сестрата погледна свещеника и сви рамене.
- Можете да правите каквото искате.
- Благодаря ви - отвърна Лив с видимо облекчение.
- Няма защо. Нещо друго?
- Да, още нещо - каза Лив и отметна завивките, под които бе легнала напълно облечена. - Бих искала да ме изпишете веднага.
Грабна чантата, която бе оставила на пода, и бе изминала половината разстояние до вратата, когато Улви най-сетне проумя какво се случва. Препречи ѝ инстинктивно пътя, но тя го заобиколи и излезе.
Полицаят, който стоеше в коридора, стана и тръгна към нея.
- Върнете се в стаята си.
- Защо? - попита спокойно Лив.
- Защото... не сте добре.
- Напротив, сестрата каза, че съм добре - отвърна Лив и хвърли поглед през рамо към сестрата, която бе застанала зад гърба ѝ. - Освен това не съм арестувана, нали?
Ченгето отвори уста, за да каже нещо, но после призна:
- Да, не сте.
Лив се усмихна и наведе глава настрани.
- В такъв случай направете ми място да мина, ако обичате.
Полицаят я погледна. Личеше си, че го разкъсват противоречия. В крайна сметка взе решение и отстъпи.
- Трябва да останете тук - каза свещеникът и думите му прозвучаха като заповед.
- Не - отвърна Лив, която вече крачеше по коридора. - Не трябва.
Метна чантата си през рамо и ускори крачка в посоката, от която бе чула да идва сестрата.
Улви я наблюдаваше как се отдалечава и обмисляше вариантите за действие. Ако я проследеше, можеше да изчака да остане сама, вероятно в хотелската ѝ стая, където никой нямаше да я види или чуе. Подобна възможност звучеше доста примамливо. Но другите две мишени щяха да останат тук, което означаваше, че болницата продължава да е фокусът на неговата мисия.
Лив сви зад ъгъла на коридора и се скри от погледа му.
Той пресъздаде в паметта си събитията от последните няколко минути, припомни си ги стъпка по стъпка, анализира ги и се усмихна, тъй като си спомни нещо, което Лив бе казала на сестрата.
Лив бе попитала дали е безопасно да лети.
Нямаше нужда да я следва. Знаеше къде отива. Надяваше се в Руин да има и други агенти като него. Той губеше, те печелеха. Извади телефона от джоба си и изпрати съобщение на свръзката си.