21
Катрин Ман чу гласовете навън, но увреденият ѝ слух не ѝ позволи нито да разбере кой говори, нито какво казва. Който и да бе говорил отвън, вече си бе отишъл и тя се заслуша в тишината, за да се увери, че вече може да извади бележника от импровизираното му скривалище.
Страниците му сякаш ѝ шепнеха в тишината на стаята, загатвайки за тайните, които крият. Тя намести очилата и зачете първата страница.
Катрин спря да чете, тъй като жестоката истина на тази фраза преодоля бариерата, удържала до този момент чувствата ѝ, и отприщи порой от горещи сълзи. Тя свали очилата и изтри сълзите с ръка. Не можеше да понесе мисълта... не можеше да си представи как баща ѝ е седнал и написал това пропито от самота писмо като осъден на смърт в очакване на сетния си миг. Изтри отново сълзите си, намести очилата и продължи да чете.
Тук писмото свършваше.
Катрин погледна следващата страница - беше праз- на. Явно не бе успяла да разкрие цялото съобщение.
Прелисти страниците, погледна първите символи, които се бяха появили на пламъците на огъня, и отново прочете първите няколко реда.
Ключът отключва Тайнството
Тайнството се превръща в Ключ
И земята цяла ще потръпне
Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта
И там да угаси огъня на Дракона до първо пълнолуние
От едно пълнолуние до друго имаше малко повече от двайсет и осем дни. При положение, че напускането на планината от sancti бележеше момента на разкриване на Тайнството, това означаваше, че вече са изминали десет дни. Катрин Ман продължи да чете с нарастващо безпокойство.
Погине ли Ключът, земята ще се разцепи и
Чума ще връхлети, за да бележи края на дните
Замисли се за болестта, сполетяла sancti. Дали тя не бе чумата, спомената в пророчеството? В суматохата, настъпила в спешното отделение при пристигането им в болницата, тя бе видяла - макар и за кратко - в какво състояние са монасите: почернялата кожа, кръвясалите очи, кръвоизливите... Ако тази болест се разпространеше по света, щяха да се сбъднат най-мрачните видения от Откровението на свети Йоан Богослов и всички хора да се превърнат в демони. Погледна празната страница, изгаряна от желание да прочете написаното върху нея. Слънцето обаче щеше да изгрее чак утре и да освети прозореца чак следобед, а Катрин не можеше да си позволи да загуби толкова много време. Почувства тежестта на наученото току-що, почувства и известно безсилие, породено от обстоятелството, че подобна тайна е заключена с нея в тази стая, а часовникът вече отброява дните и минутите.
Бяха изминали десет дни.
Оставаха още осемнайсет.
22
Вратата на асансьора се отвори и вълна от паника заля Лив. След дните, прекарани в изолация, силният шум и човешкото множество около рецепцията я стреснаха. Тя нахлупи на главата си бейзболната шапка, която бе открила в чантата си, за да скрие лицето си поне малко, събра сили, излезе от асансьора, мина през покритото с мозайка фоайе и се озова пред ре- цепцията. Огледа надписите на стената с надеждата да открие някой, който да я упъти, но всичките бяха на турски.
- Къде са вещите на пациентите? - попита тя дежурните.
Отговорът дойде под формата на пръст с дълъг и извит почти като на хищна птица нокът, насочен към вратата до входа.
Навън валеше и лъчите на ниското следобедно слънце се отразяваха от мокрия паваж. От другата страна на улицата бе спряла кола на някоя новинарска телевизия. Репортерът и операторът седяха вътре, пушеха и разговаряха в очакване да се случи нещо. Лив не искаше журналистите да я приклещят в капан на излизане от болницата, не искаше да се появи във вечерната емисия новини. Трябваше да остане незабелязана... поне за известно време. Трябваше да намери друг изход от сградата.
Службата, която отговаряше за вещите на пациентите, бе сбутана в мрачна стаичка. Всяка хоризонтална повърхност в нея бе отрупана с купища документи, наклонили се опасно по протежение на тясното гише, което разделяше помещението на две. Зад гишето седеше млад отегчен мъж, който прелистваше поредната папка с документи с ентусиазма на човек, осъден на доживотна каторга. Лив му показа пластмасовата гривна на китката си, където бяха записани името ѝ и номерът, под който я бяха приели в болницата. Мъжът пъхна няколко папки под мишница и изчезна сред сумрачната редица шкафове и лавици. Лив погледна към вратата и се заслуша в приглушените звуци, които долитаха откъм рецепцията, готова да хукне веднага щом чуе тропот на полицейски кубинки. Бягството се бе оказало по-лесно от очакваното. Бе предполагала, чс ченгето и свещеникът ще положат повече усилия, за да я спрат, но и двамата бяха толкова изненадани от намерението ѝ да напусне болницата, че не успяха да реагират. Това обаче не означаваше, че е свободна. Първата работа и на двамата несъмнено бе да се свържат по телефона със своите началници, което би могло да доведе до обявяването ѝ за издирване. Трябваше да действа предпазливо.