Младият мъж се върна с картонена кутия в ръце. Лив се разписа и отвори капака. Сепна се ужасена, като видя прозрачната найлонова торбичка, пълна със старите ѝ окървавени дрехи.
- Боклукът е там зад ъгъла - каза чиновникът и посочи големия контейнер на колелца със затъкнат в него жълт найлонов чувал. Лив отнесе кутията до контейнера и вдигна капака. Вътре имаше пет или шест подобни плика с дрехи, изцапани с кръв като нейните. Зачуди се защо персоналът на болницата не изхвърля сам подобни неща. Видя надписа от вътрешната страна на капака и разбра причината. Ставаше въпрос за един вид застраховка. Надписът предупреждаваше, че ако някой случайно изхвърли нещо ценно, отговорността си е негова. Тя изхвърли и своя плик при останалите, след което затвори капака с трясък.
В картонената кутия не бе останало нищо освен омачкан бял плик, в който имаше няколко сгънати листа хартия и няколкостотин турски лири. Лив нямаше представа дали подобна сума я прави богата, или пък не стига дори за чаша кафе. Във всеки случай беше по-добре от нищо. Прибра плика в чантата си и остави кутията на гишето.
- Благодаря - каза, затвори ципа на чантата си и се приготви за срещата с външния свят. Чиновникът не каза нищо, а продължи с подреждането на папките, което май нямаше да приключи до края на света.
Лив отвори вратата и огледа множеството около рецепцията. Изключено бе да напусне болницата през централния вход - заради новинарския екип отпред. Ситуацията изискваше да не привлича внимание, да остане незабелязана. Трябваше да има и друг изход. Тя се загледа в двама мъже, облечени в зелени болнични дрехи. Нещо в поведението им привлече вниманието ѝ. Те крачеха спокойно, без да бързат за никъде. Единият бръкна в предния си джоб и извади издайническа кутийка, откроила се на фона на зеления плат. Лив мигом я разпозна с добре развития инстинкт на пушач, отказал цигарите, и разбра, че двамата излизат, за да изпушат по цигара. И ако болницата не разполагаше със специално помещение за пушене, това означаваше, че ще излязат навън.
Лив тръгна след тях, последва ги през една двукрила врата и се озоваха в зле поддържан коридор. Стараеше се да върви в крак с тях, за да не би да чуят стъпките ѝ, но те бяха прекалено погълнати от разговора си, за да я забележат. Стигнаха до аварийния изход в края на коридора и - вече с цигари в уста - натиснаха напречно разположената дръжка, за да отворят вратата. Лив забърза, настигна ги и се промуши през вратата веднага след тях.
- Здравейте! - каза и хвърли поглед към алеята, от която се виждаше улицата.
- Главният вход е натам - изсумтя единият и посочи назад към коридора.
- Но мога да изляза и оттук, нали? - отвърна Лив и закрачи към улицата, без да изчака отговор.
Алеята преливаше в широка улица с две еднопосочни платна. Лив тръгна в посока, обратна на уличното движение, присви очи срещу слънцето и се огледа за такси. Добре че дъждът бе спрял, тъй като завали ли, е по-трудно да си намериш такси. Видя едно свободно, махна с ръка, за да го спре, и се настани грациозно на задната седалка.
- Nereye? - попита шофьорът.
- Летището - отвърна Лив и закопча колана.
- Кое летище? - попита шофьорът, като превключи на английски с лекотата, с която го прави човек, изкарващ прехраната си в популярна туристическа дестинация.
- Най-натовареното - отвърна тя и се отпусна на седалката. - Онова, което има най-много полети.
23
Офисът на „Ортус” Руин
Ажда Демир гледаше през прозореца на четвъртия етаж, примижала срещу ярките лъчи на следобедното слънце и заслонила с ръка очи срещу отраженията им от мокрите улици. Стъклото отрази някакво движение зад гърба ѝ и привлече вниманието ѝ към нейното собствено полупрозрачно и леко размито изображение върху него. Тревогите, свързани със случилото се през последната седмица, бяха оставили отпечатъка си върху лицето ѝ: тъмни кръгове под очите, чело сбърчено от грижи, сребристи кичури, избягали от обикновено безупречния стегнат кок на тила ѝ. Тя вдигна ръка и ги приглади, сякаш това можеше да оправи нещата.