Обърна гръб на призрачното си изображение върху прозореца и огледа хаоса, настъпил в иначе подредения ѝ свят. Помещението, в което се намираше, приличаше на малка класна стая с дълги луминесцентни лампи на тавана и строени в редици бюра, на които обикновено седяха специалисти по набиране на средства и участници в последната им благотворителна кампания в централен Судан. След разтърсилата Цитаделата експлозия обаче дейността им бе замряла. Банковите сметки на „Ортус“ бяха замразени по цял свят и съдбата им зависеше от разследването, което трябваше да даде отговор на въпроса защо ръководителят на тази благотворителна организация е застанал зад волана на цял камион с изкуствени торове, дарени от голяма уважавана компания, и го бе използвал, за да взриви най-стария и най-святия манастир на света. През последната седмица тук бе работил цял екип от следователи, които проверяваха счетоводните книги и документацията и търсеха доказателства, че благотворителната дейност е била всъщност прикритие на терористична организация, питаеща омраза към църквата. Не бяха открили нищо, разбира се, но това нямаше значение. Случилото се се бе отразило катастрофално на имиджа на „Ортус“. Ажда прекарваше времето си не само в телефонни разговори с представители на пресата или в отклоняване на молбите на телевизионните репортери, но и в съставянето на постоянно нарастващ списък с имената на компании и дарители, които прекратяваха връзките си с благотворителната организация. Огромната купчина кутии за архивиране (съдържанието на всяка трябваше тепърва да бъде подредено) пред очите ѝ бе материалното свидетелство за огромната бъркотия в организацията.
Не допълнителната работа обаче тежеше на душата ѝ. Това бяха неизмеримите последици, неизбежната цена, която „Ортус“ трябва да плати за случилото се. Между купищата кутии Ажда успяваше да види окачените на голите иначе стени снимки и карти, свидетелстващи за проектите, чието изпълнение бе възпрепятствано от полицейското разследване: система за пречистване на водата в Судан, строеж на ново училище в Сиера Леоне, току-що разорани ниви в Сомалия, в които до този момент селяните не бяха изкопавали нищо освен противопехотни мини. Истинските жертви бяха хората от тези страни. Те нямаше да разберат защо съсипаният им живот не може да поеме в по-нормално русло.
Ажда усети умората от изминалия ден и се заслуша в разбушувалата се навън буря с надеждата тя да се спусне от планините и да освежи въздуха. Вместо това чу шум, от които очите ѝ разшириха, а по кожата ѝ премина студена тръпка. Бе проскърцване на дъска, несъмнено причинено от нечия стъпка. В сградата имаше още някой освен нея!
Заслуша се, опита се да долови нов шум с надеждата да чуе познат глас или разговор. Не чу нищо. Всички си бяха тръгнали. Тя бе заключила собственоръчно входната врата след като и последният й колега си бе тръгнал.
Ето го отново: скърцане, последвано от приглушено изщракване.
Звукът бе дошъл от някъде горе, където не би трябвало да има никой. Първите четири етажа на сградата бяха заети от офиси. На петия се намираше личният апартамент на Катрин Ман, чието семейство бе притежавало някога цялата сграда. Тя ръководеше „Ортус“ и живееше „над магазина“, както често се шегуваше. Катрин обаче не бе в апартамента си, а в болницата.
Нов звук.
Този път по-тих, сякаш някой отваряше чекмедже.
Ажда прекоси стаята, като стъпваше на пръсти. Стигна вратата към стълбището и погледна към площадката на петия етаж.
Една от капандурите бе отворена.
Отгоре продължиха да долитат приглушени звуци, прекалено предпазливи и прикрити, за да са естествени, и прекалено силни, за да бъдат пренебрегнати. Ажда се качи тихичко по стълбите, като вървеше покрай стената, където дъските бяха по-здрави и вероятността да проскърцат бе по-малка. Вратата на апартамента бе отворена. Тя се поколеба за миг, тъй като не знаеше как да постъпи. Който и да бе вътре, сигурно ровеше личните вещи на семейство Ман. Изкачи последните няколко стъпала и прекрачи прага.
Видя униформен полицай, коленичил пред кантонерка с папки, и попита рязко:
- Какво правите тук?
Полицаят извади нещо изпод кантонерката, изправи се и се обърна.