Затвори вратата и се обърна към леглото.
Всеки път това, което виждаше, го стряскаше. Най-поразителното бе цветът на кожата на монаха. Онези участъци от нея, които не бяха покрити от изпоцапаната жълта пижама, скриваща по-голямата част от тялото му, бяха абсолютно черни. От инструкциите, които бе получил, Улви знаеше, че мъжът, който лежи пред него, е европеец с бял цвят на кожата, сръбски монах на име Драган Руя. А изглеждаше така, сякаш е бил овъглен или потопен в суров петрол, толкова наситен и тъмен бе цветът на кожата, увиснала върху изпосталялото му тяло. От каквато и болест да страдаше, тя бе съсипала организма му и бе разложила тялото му така, че той приличаше повече на труп, отколкото на жив човек. Приличаше на онези мумифицирани тела, които алпинистите намират понякога в планината, тела на други алпинисти, изсушени до такава степен от месеците и дори годините, през които са били изложени на ветровете и студовете, че от тях не е останало нищо освен свито, сбръчкано подобие на човешко същество. Откриваните в планините мъртъвци обаче се озоваваха в моргите, а не в болниците, не приковаваха погледа си в теб в мига, в който влезеш в стаята им, и не потръпваха при смяната на превръзките, покрили загнилите им рани.
Улви огледа лицето, дългите коси, разпилени върху сухата като пергамент кожа, брадата под напуканите устни, проскубана и залиняла, покрила част от изпочупените зъби, потъмнели от кървящите венци. Монахът сякаш стенеше, но всъщност не бе издал нито звук, ако не се броеше немощното му дишане. Очите му - слава Богу! - бяха затворени, тъй като именно те притесняваха Улви най-много.
Ако побързаха, имаха шанс да напуснат стаята, преди монахът да се събуди.
Болногледачът бързо проумя този факт и без да се бави, се зае със задълженията си. Взе от кутията нитрилови ръкавици, сложи си ги и смени с нова почти празната торбичка с плазма, която се вливаше във вените на монаха. После извади спринцовки с витамин К и тромбин, които да подпомогнат съсирването на кръвта, както и скалпели, за да разреже покритите с гной превръзки на странните рани.
В този момент обаче допусна грешка. В нетърпението си да отвори нов пакет с бинт го направи прекалено шумно и непохватно. Звукът отекна в смълчаната стая, в резултат на което тънките почернели устни на пациента помръднаха. Улви и болногледачът наблюдаваха монаха с надеждата той отново да потъне в сън. Това обаче не се случи. Монахът обърна глава към тях, клепачите му се отвориха и разкриха ужасяващите му очи, яркочервени в резултат на многобройните кръвоизливи. Улви впери поглед в тях, сякаш хипнотизиран от вида на своя брат монах и демона, в който се бе превърнал.
От светлината го болеше.
От всичко го болеше.
Когато се събуди за първи път тук, на това място, Драган за миг помисли, че е попаднал в рая. Вече не се намираше в мрачните зали и коридори на Цитаделата, затова реши, че е умрял. Но когато го връхлетя болката, разбра, че нещо не е наред, защото в рая нямаше място за подобна агония.
През първите няколко дни, когато осъзна къде се намира, очакваше с нетърпение смъртта. Нечовешките му мъки му подсказваха, че тя е близо и ще настъпи по един или друг начин. Или организмът му ще престане най-сетне да се бори, или Цитаделата ще изпрати свой агент.
Законът бе категоричен.
Тайните на Цитаделата трябва да бъдат опазени.
А той бе sanctus, пазител на Тайнството. Нямаше да му позволят да остане навън с цялото тайно познание, което къташе в главата си. Или щяха да го върнат обратно, или щяха да му затворят устата - не само на него, но и на всеки, с когото е разговарял.
Той обаче не бе промълвил нито дума.
Нито пред лекарите, нито пред полицаите, нито дори пред свещеника, който не го изпускаше от поглед и се промъкваше от време на време в стаята му, за да му съобщи последните новини от външния свят.
Копнееше да бъде оставен на мира. Не се интересуваше от нищо. Не искаше нищо друго, освен да запази душата си чиста и да застане пред Господ с ясното съзнание, че е останал верен на клетвата си и е отнесъл тайната в гроба си.
Бе чул стъпките на Смъртта в коридора, бе я чул да спира пред вратата му, да го дразни с близостта си, но да го подминава и да влиза в други стаи, за да вземе други души. Желаеше я, копнееше за нея, но Смъртта не му обръщаше внимание.
Затова търпеше, чакаше своя ред, който - слава Богу! - щеше да настъпи скоро, не се съмняваше в това.Защото въпреки преливанията на кръв, въпреки лекарствата, които трябваше да не ѝ позволят да изтече от тялото му веднага след преливането ѝ, той усещаше как животът го напуска капка по капка и се процежда между бинтовете и почернялата кожа на раните му, които болногледачът почистваше.