Сега обаче се чувстваше по-различно.
Сега се боеше от шепота на Смъртта. По-рано, когато се бе събудил с болката, последвала съня, в който бе напълно здрав и се намираше в прохладните тунели в недрата на планината, бе видял в стаята черна фигура. Отначало реши, че това е Смъртта, дошла най-сетне да го прибере. Но когато кръвясалият му поглед се проясни и фигурата пристъпи напред, видя, че това е свещеникът, дошъл да му съобщи последните новини.
Смъртта все пак бе дошла, но не за него.
„Ти си последният - бе прошепнал свещеникът. - Последният...“
Докато лежеше, прикован от тежестта на тази вест, Драган Руя бе почувствал силата да изпълва тялото му едновременно с осъзнаването, че смъртта вече не е желана. Той трябваше да живее. Нямаше представа кой е застанал начело на Цитаделата, но подозираше, че орденът е обезглавен. Защо го бяха оставили да гние в тази болница, без да се свържат с него? Защо не се бяха погрижили да му затворят устата, освен ако нямаше кой да издаде подобна заповед? Ако всички от старото ръководство бяха мъртви, значи бе останал само той. И той бе единственият, който можеше да възстанови ордена.
Погледна болногледача, който сваляше последната превръзка, под която се показа черната му съсухрена кожа. Подобна гледка му причиняваше силна болка: гноясалата кожа, покрита с ритуални белези, свидетелства за ревностната му вяра, червена и подута на местата, където кръвта изтичаше от тялото му.
Той бе роден в страдание, досущ като библейския Йов, и бе доказал, че е достоен за делото, с което бе натоварен. Бе пощаден, за да възстанови ордена. Един водач обаче трябваше да е силен, а имаше само едно място, където болното му тяло можеше да се възстанови напълно. Ако му бе писано да оживее, разбира се.
Трябваше да се върне в Цитаделата.
II.
Никой никога не ще постигне нещо прекрасно или
значимо, ако не се вслушва в онзи шепот, който чува
само той.
Ралф Уолдо Емерсон
25
Провинция Бабил, Западен Ирак
Автомобилът заподскача по коловозите, изровени от последните наводнения, и Хайд опря ръка в тавана на купето. Бяха напуснали главния път преди двайсетина километра и вече бяха навлезли дълбоко в пустошта. Около тях нямаше нито дървета, нито трева, нито дори вятър - абсолютно нищо. Дори ниските храсти, известни по света като цикутово часовниче, а сред местните - като щъркелов клюн, които успяваха да се вкопчат в земята навсякъде из Ирак, тук бяха изсъхнали под напора на настъпващата Сирийска пустиня. Всяко нещо, което бе живяло или расло тук, бе отдавна унищожено от времето и горещината и бе сведено до два елемента - земя и небе. Неясна, сякаш зацапана мъглива ивица бележеше мястото, където двата елемента се срещаха, сякаш сам Бог бе прокарал пръста си върху него, заличавайки границата между тях.
В далечината напред се простираше мястото, което понастоящем наричаше „дом“, няколко палатки с цвят на пръст и метални конструкции, скупчени една до друга зад ограда от бодлива тел. Два огромни булдозера вдигаха облаци прах, докато копаеха второ хранилище за петрол, макар първото да бе още празно. В центъра на участъка се издигаше мрачният силует на сондажна кула, стройна, висока като камбанария, издигната в прослава на парите. Напомняше на Хайд на шпиндела на рулетка и както винаги, когато се озовеше на дъното, той залагаше всичко на едно завъртане на колелото, надявайки се топчето да попадне на черно.
Стигнаха портала, минаха през двойната ограда и паркираха в сянката на транспортния хангар. Той бе по-добре екипиран от всеки негов аналог, който Хайд бе виждал в армията. Когато подписваше договора си, поискаха да състави списък на всички превозни средства и оборудването, с които би желал да разполага. Тъй като бе свикнал с армейските порядки, при които интендантите непременно задраскваха половината списък, той бе добавил един куп неща, от които всъщност нямаше нужда. Въпреки това работодателите му бяха изпълнили абсолютно всяка точка от списъка. Парите явно не представляваха проблем за тях, макар сондажите да не бяха дали никакъв резултат. Хайд се чудеше откъде ли идват парите им.
Пикапът спря, той отвори вратата, слезе и го обгърна горещината и задухът в хангара. Изпъна гръб и мина през двойните врати, чиято задача бе да не допускат жегата в основната сграда, в която работеше климатична инсталация.