Трапезарията бе полупълна, мъже в леки бели дрехи, подходящи за работа в пустинята, бяха дошли да вечерят след поредния ден, прекаран край сондата. Хайд знаеше, че са дошли веднага след края на смяната си, тъй като белите им работни облекла, предназначени да отразяват поне част от лъчите на безмилостното слънце, бяха захабени и добили бежов цвят. Докато минаваше покрай масите им, долови топлината, която излъчваха, сякаш бяха тухли, оставени цял ден навън на слънце.
Температурата на въздуха падна с няколко градуса, когато излезе от столовата и влезе в административния комплекс. Наложи се да въведе код, за да влезе в собствените си владения - центъра за охрана и наблюдение. Бюрата на по-отговорните служители бяха разположени по-нататък по коридора, където климатичната инсталация работеше постоянно и не се чуваше шумът от столовата, но Хайд харесваше офиса си. На теория кабинетът му бе разположен така, че в случай на нападение да може да излезе бързо навън - не че Хайд очакваше някой да ги нападне. Границата със Сирия минаваше на повече от седемдесет километра оттук, а най-близкият град се намираше на приблизително същото разстояние. Разбира се, все още действаха отделни групи федаини - борци за свобода, изповядващи национализма, които се опитваха да прогонят западните окупатори. Провинцията изобилстваше и с обикновени престъпници, които не пропускаха възможност да отвлекат някой важен служител на богата западна компания. Отвличанията бяха процъфтяващ бизнес в Ирак, но Хайд се съмняваше, че някой би опитал да ги нападне.
По-голямата част от работата му като шеф на охраната бе свършена още преди работниците да направят първата копка. Напълно съзнателно бе прекарал конвоя от строителна техника и бронетранспортьори през най-многолюдните градове и села по пътя, за да демонстрира многобройния персонал и огневата мощ, която отвеждаше в пустинята. След като боеспособността на хората му стана публична тайна, никой иракчанин с достатъчно ум в главата не би посмял да ги нападне - наоколо имаше толкова много по-лесни мишени.
В контролния център имаше видеостена, чиито монитори показваха изображенията, заснети от камерите, разположени на различни места в двора. Нощем камерите, монтирани покрай оградата, превключваха на топлинен и инфрачервен режим и превръщаха кафявата прашна пустиня в призрачно зелен пейзаж. Тарик, един от местните, които Хайд бе наел, седеше пред мониторите като хипнотизиран от монотонните образи. Изобщо не вдигна поглед.
Хайд се отпусна тежко на стола зад бюрото си и хвърли навития на руло брой на „Ю Ес Ей Тудей“ до вързопа от зебло. Замисли се дали да не хвърли вестника в кошчето, но вместо това го прибра в чекмеджето, за всеки случай. Побутна мишката, за да включи монитора, и влезе в електронната си поща. Антивирусната защита на компютъра му бе толкова добра, че не пропускаше спам или други нежелани съобщения - всъщност единственият начин дадено съобщение да се озове в електронната му поща бе да е адресирано до него и да пристига от предварително одобрен адрес. Затова Хайд рядко получаваше съобщения. Провери пощата си за съобщения от Уанда, но тя не му бе написала и ред, след като му бе изпратила документите за развода. Въпреки това Хайд бе получил едно ново съобщение. Бе пристигнало по вътрешната мрежа, а подателят му бе доктор Харзан, шефът на целия комплекс:
Прибрахме се от пустинята.
Донеси реликвата в оперативния център веднага щом се върнеш.
Хайд въздъхна и стана. Нямаше нищо против да изпълнява заповеди. Така бе свикнал - в края на краищата бе изкарал шестнайсет години в армията. Въпреки това се дразнеше, когато заповедите идваха от цивилни. Взе вързопа и тръгна към коридора.
Когато бе дошъл за интервюто, преди да го назначат, разбра, че част от задълженията му ще са свързани с древни артефакти. По онова време изобщо не се бе замислил за това. Сега обаче мислеше непрекъснато. Ясно му бе, че след като хората на д-р Харзан копаят в земята наоколо, е нормално да попаднат на нещо старо, което да струва някакви пари. Не можеше да си представи обаче, че купуването на подобни надценени археологически реликви на черния пазар има нещо общо със сондажите за петрол. Веднъж бе попитал д-р Харзан за това, но той му бе отговорил, че не му се плаща да разсъждава, а да изпълнява заповедите и да си затваря устата. И Хайд правеше точно това: мълчеше относно реликвите, мълчеше и за сондажите, мълчеше и за неустоимото си желание да пъхне една граната в задника на Харзан, да дръпне шплента и да го бутне от някоя скала.