Силен трясък в началото на опашката накара сърцето ѝ да подскочи.
Лив вдигна поглед, уплашена, че ще види дебелия полицай, заобиколен от служители на охраната, да сочи право към нея. Вместо това видя жена в напреднала бременност, облечена в хиджаб111, наедрелият ѝ корем изпъваше плата. Жената бе изпуснала пластмасовата тавичка и бе приклекнала, за да събере трескаво разпилените си вещи, а над нея се бе надвесил разярен мъж и крещеше нещо на арабски.
Мъжът удари жената с опакото на ръката си, сякаш се опитваше да прогони досадна муха, но ударът му бе силен и добре насочен. Главата на жената се килна от силния удар, но тя продължи да събира нещата си, сякаш случилото се бе нещо съвсем обичайно, с което отдавна с свикнала.
Лив нямаше представа дали причината е разигралата се сценка, внезапно приковала вниманието ѝ, или възмущението от враждебното поведение на мъжа, но дълбоко в нея сякаш се случи нещо. Нещо, което до този момент се бе спотаявало в дълбините на душата ѝ, а сега напираше да излезе на повърхността. Лив усещаше надигащата се сила, която още малко и щеше да я издигне над земята, последвана от шепот, изпълващ главата ѝ. Шепотът ставаше все по-силен, бучеше в главата ѝ като буйна планинска река, която се спуска по изпълнено с камъни корито. И в този момент Лив почувства още нещо - нещо твърдо, солидно в центъра на всичко това.
Дума.
КуШиКаам.
Бе толкова смаяна, че всичко около нея сякаш започна да се случва на забавен кадър. Проследи с неземно спокойствие как охранителят пристъпва напред и поставя длан върху ръката на мъжа, който току-що бе ударил жена си. На лицето му бе изписано неодобрение, но не и гняв. Приклекналата жена продължи да събира вещите си и да ги поставя в пластмасовата табличка. Всичко това се стори на Лив толкова странно и необичайно, че гневът ѝ започна да стихва, силата на шепота - да отслабва, а светът около нея - да се отдалечава. Лив се стресна, бръкна в чантата си и трескаво затърси химикалка в бъркотията, която цареше вътре. Страхуваше се, че ще изгуби думата и че тя ще замине в онова тъмно кътче в главата ѝ, където съзнанието ѝ не би могло да я проследи. Намери химикалка и тъй като не разполагаше с хартия, записа думата върху ръката си. Химикалката обаче като че ли се движеше по своя собствена воля и вместо да изпише фонетичното съответствие на думата, която Лив бе чула, надраска няколко разкривени символа, които не приличаха на нито една азбука, която Лив бе виждала.
Лив огледа написаното и то сякаш прошепна в главата ѝ думата, която бе чула.
КуШиКаам.
А сетне и значението:
Ключът
Лив вдигна поглед. Жената отпред вече бе събрала вещите си, мина през детектора и се присъедини към съпруга си. Охранителите им махнаха да побързат, за да не бавят опашката. Вероятно ставаха свидетели на подобни инциденти всеки ден, обичайни прояви на домашно насилие, провокирани от стрес и умора. Въпреки това стояха най-невъзмутимо и наблюдаваха как мъж удря бременна жена, без да направят абсолютно нищо. На Лив ѝ се повдигна от отвращение при тази мисъл, но не можеше да направи нищо. Влизането в словесна престрелка с шайка сексистки свине щеше да провали усилията ѝ да се качи на самолета, без да привлича излишно внимание. Въпреки това шепотът в главата ѝ не изчезваше и тя изпита неочакван и силен импулс да упражни насилие спрямо мъжа, който бе ударил жена си. Изгаряше от желание да го удари, да го нарани и унижи пред всички. Искаше дори да го убие, да измъкне пистолета от кобура на някой от тези безделници в полицейски униформи и да го застреля в главата. Силата на тази омраза я изненада. Тя като че ли подхрани шепота в главата ѝ и той премина в съскане и свирене досущ като кипнал чайник. Кожата я засърбя и тя цялата настръхна, сякаш в нея се бяха заболи хиляди иглички.
Уплаши се от начина, по който реагираше на случилото се. Като че ли в нея се бе спотаило нещо опасно, което тя не разбираше и не бе в състояние да контролира. Вдигна поглед и видя, че хората от опашката я гледат. Жената пред нея каза нещо, но Лив не я чу, думите ѝ не успяваха да проникнат през звуковата бариера в главата ѝ. Лив остави вещите си в пластмасовата табличка и впери поглед напред, за да избегне евентуален контакт с очите на хората около себе си. Какво, по дяволите, се случваше с нея? Май започваше да губи контрол! Мина през детектора и влезе в салона за заминаващи. Сякаш обстоятелството, че не бе в състояние да си спомни нищо от случилото се в Цитаделата, не бе достатъчно притеснително, та сега започваше да чува и гласове. Това я дразнеше, ядосваше я. Та нали тя бе Лив Адамсен, репортерката с остър като бръснач ум, свръхрационална натура, отнасяща се с цинично недоверие към всяко нещо, което напомня - дори най-бегло - за ню ейдж, а сега с нея се случваше нещо толкова свръхестествено! Това не ѝ харесваше и тя не го искаше. Бе твърдо убедена, че в болницата са ѝ давали успокоителни и че сега изпитва неприятните странични ефекти от въздействието им; е, щяха да отминат, след като успееше да се наспи и да изгълта няколко литра кафе.