Обзе го внезапен пристъп на омраза. Бе се надявал този идиот да не се върне поне докато не включи осветлението, но проклетият досаден глупак очевидно не се бе справил дори с тази елементарна задача.
- Всичко е наред - отвърна Улви и оправи възглавницата, която едва не се бе превърнала в оръдие на убийство.
Полицаят го изгледа от прага, местеше изпитателно погледа си ту към свещеника, ту към жената.
- Провери ли монаха?
Улви потисна омразата си и отвърна:
- Не, не още.
Ченгето кимна бавно, сякаш отговорът означаваше нещо.
- Добре, в такъв случай може би трябва да видиш как е.
Улви изпита почти непреодолимо желание да му пререже гърлото, но поне в тази стая полицаят имаше законови правомощия. Жената бе арестувана и следователно той бе отговорен за нея. Затова сдържа яростта си и излезе, без да каже нищо.
Коридорът продължаваше да тъне в мрак и Улви тръгна опипом към стаята, в която бе настанен монахът. Стигна до вратата и погледна назад. Ченгето стоеше в коридора и го наблюдаваше. Ясно виждаше очертанията му на фона на бледото сияние, което идваше от основната сграда. Защо бе решил точно тази нощ да се прави на съвестно ченге?
Нямаше значение.
Улви трябваше да се справи и с монаха. Щеше да го убие бързо, а после да се върне и да довърши започнатото. Ако завареше ченгето в стаята на жената, щеше да убие и него. След като момичето си бе заминало, Улви разполагаше с едно свободно зърно в броеницата си.
38
Страхът, обзел Катрин при появата свещеника в стаята ѝ, започна да се уталожва.
- Добре ли сте? - попита полицаят, след като прекрачи прага и затвори вратата.
Тя кимна и едва намери сили да се усмихне - усмивката ѝ така и не се виждаше в полумрака.
Бледата светлина, които идваше откъм коридора, изчезна и стаята потъна в почти непрогледен мрак, Катрин бе забелязала, че откакто слухът ѝ бе пострадал при взрива, останалите ѝ сетива се бяха изострили до такава степен, че да компенсират отсъствието му. Сега тя долавяше движенията на полицая в стаята с помощта на обонянието си: всяка негова крачка разместваше въздушните пластове и издаваше местоположението му благодарение на излъчваните от него миризми на кафе, перилен омекотител и някакъв дезинфектант, който вероятно бе попил в униформата му в резултат на продължителните дежурства в редовно почиствания болничен коридор.
Той застана до прозореца и силуетът му се очерта на фона на звездното небе. Над покривите бе изгрял полумесецът на луната, сякаш за да напомни на Катрин за тайната, която тя криеше. Тя я почувства с цялата ѝ тежест, както сигурно баща ѝ бе чувствал тежестта ѝ, докато я бе носил през всичките тези години. Усети как въздухът се размества отново, когато ченгето се отдалечи от прозореца и пристъпи към леглото, донасяйки със себе си миризмата на дезинфектант.
- Не ми харесва този свещеник... Подозирах, че няма да свърши работа - каза ченгето като че ли на себе си. - Затова се върнах... За да съм сигурен...
Ръката му изскочи от мрака и притисна устата и носа на Катрин, за да ѝ попречи да диша и да издаде какъвто и да било звук. Полицаят си бе сложил хирургически ръкавици и тъкмо те излъчваха миризмата на дезинфектант.
Катрин направи опит да се извърне, но той вече се бе хвърлил върху нея, беше я възседнал и я притискаше с колене към леглото. Тя понечи да завърти главата си наляво, после надясно с надеждата да се освободи от ръката, за да изпищи, но латексовата ръкавица се бе вкопчила в лицето ѝ и не я пускаше.
Той се наведе и лицето му се доближи до нейното.
- Шшшшш! - каза ѝ. - Тихо!
Извърна главата ѝ настрани, за да оголи врата ѝ, и тя почувства допира на нещо остро и студено. В паниката си събра и последната капчица енергия, която притежаваше, изви гърба си като котка, опря се в твърдия болничен матрак и подскочи нагоре, при което успя да освободи устата си от ръката на убиеца. Успя и да извика, преди ръката на убиеца да я притисне още по-силно и той да промени позицията си така, че да прикове ръцете ѝ с цялата си тежест и да ѝ попречи да помръдне.
Изви отново врата ѝ, този път по-болезнено отпреди, и тя усети същия остър и студен натиск. Нещо се впи в кожата ѝ. В съзнанието ѝ изскочи образът на вампир, който пие кръвта ѝ в мрака, и тя осъзна, че ще умре.
Замисли се за тайната, която пазеше в главата си, зачуди се какво ли ще стане с нея. Полицаят - ако наистина бе полицай - знаеше, че стаята ще бъде третирана като сцена на престъпление и ще бъде изследвана за всевъзможни улики. Това, че носеше латексови ръкавици, показваше, че е предпазлив. Ако откриеше скрития под дюшека дневник, едва ли някой щеше да научи истинското му съдържание. Всичките им усилия, цялото това очакване пророчеството да се сбъдне, очакване, продължило хиляди години, всичко щеше да е напразно.