Освети стаята и откри под леглото спринцовка. Буталото бе изминало повече от половината си ход. Взе я и я помириса. Нямаше мирис. Течността в нея бе прозрачна. Можеше да е какво ли не - имаше толкова много препарати, които бяха в състояние мигновено да парализират човек.
Вдигна спринцовката и погледна майка си в очите.
- Инжектирал ти е нещо. Ще повикам лекар. Той ще каже какво има в спринцовката и ще се погрижи да го неутрализира. Ти се дръж, става ли? - каза и понечи да стане, но Катрин го хвана за ръката.
- Остани - помоли го тя. - Прекалено е късно. Няма да откриеш лекар навреме. Вече чувствам действието на отровата.
Гейбриъл изстина и едновременно пламна от гняв. Разбираше, че майка му е права. Дори да успееше да намери лекар, шансовете да го убеди да направи тест за токсини достатъчно бързо, за да остане време да влее противоотрова, бяха минимални. Гейбриъл обаче не искаше да се предава. Трябваше да има и друг начин. Все пак бяха в болница, все някъде тук трябваше да има някой или нещо, което да спаси живота на майка му. Сети се какво може да е то.
Пъхна пистолета в ръката ѝ и каза:
- Ако полицаят или свещеникът, или който и да било, се опита да те нарани, стреляй. Ей сега се връщам. Обещавам.
Целуна я по челото и изхвърча от стаята.
40
Гейбриъл много добре знаеше, че успехът на всяка мисия зависи от две неща: цел и решение.
Първата част му бе пределно ясна. Трябваше да разбере каква отрова е инжектирана на майка му, а единственият, който можеше да му каже това, бе полицаят. Втората част от задачата бе да го залови.
Докато тичаше по коридора, се опита да предвиди следващия ход на полицая, за да може да го изпревари. Онзи щеше да избягва по-оживените райони на болницата, за да не го забележи някой, но също така щеше да се опита да напусне сградата колкото се може по-бързо, преди осветлението да заработи отново. Асансьорите не работеха, следователно оставаха стълбите. Най-близките бяха именно тези, по които бе дошъл самият Гейбриъл и които водеха към подземния паркинг, идеалното място за засада. Стига да стигнеше там първи.
Тръгна по коридора и отвори врата, която водеше към празен склад. Подът му бе осеян с работни инструменти и строителни материали, разпилени от земетресението. Откри сред цялата тази бъркотия дебели работни ръкавици, взе ги и продължи към прозореца. Беше закован с една-единствена дъска, която той счупи с рязък ритник.
Студеният нощен въздух го лъхна в мига, в който се качи на скелето, което бе забелязал от улицата. Цялата конструкция се тресеше, сякаш земетресението я бе отскубнало от сградата. Сега обаче не бе моментът да се проявява предпазливост.
Гейбриъл откачи едно от навитите въжета и го прехвърли през скелето. Беше прекалено тъмно, за да види края му, но го чу как пада на паважа на четири етажа под него. Другият му край минаваше през макара и бе здраво завързан за скелето. Гейбриъл дръпна силно въжето. за да провери дали е вързано здраво, после прехвърли парапета, уви въжето около десния си крак, преметна го зад гърба си и го намота около лявата си ръка.
Част от обучението му в специалните части включваше дълги часове абсейлинг - спускане с въже от сгради, хеликоптери, мостове. Обикновено го правеха с набор от предпазни ремъци и карабинки, но се бе спускал и с най-обикновено въже, използвайки тежестта на тялото си като спирачка. Не беше удобно, но бе ефективно, а в момента само това имаше значение. Гейбриъл надяна ръкавиците, наклони се назад, за да опъне въжето, и се отблъсна от платформата.
Започна да се спуска и въжето проскърца и се изопна. Бе изплетено от груби найлонови нишки и бе идеално за вдигането на кофи с цимент по строежите, но стържеше болезнено дланите му. Ако разполагаше с подходящото оборудване, Гейбриъл щеше за броени секунди да се спусне четири етажа по-надолу, но се боеше, че ако опита да го направи сега, въжето ще съдере кожата на дланите му въпреки ръкавиците.
Замисли се отново за полицая: опитваше се да прецени къде ли е в момента. Вероятно бе стигнал до партера. Продължи да се спуска внимателно, като плъзгаше бавно въжето покрай тялото си, докато не усети близостта на паважа. Тогава пусна въжето и скочи последните два метра. Изправи се и вдигна края на въжето, за да провери на каква дължина може да разчита.
Хукна към рампата, която водеше към подземния паркинг, и върза края на въжето около основата на механизма за вдигане на бариерата. Самото въже опъна по земята между бариерата и стената и се скри до външната стена, където не можеше да бъде видян откъм паркинга. Това му отне само няколко секунди.