Сега трябваше да чака.
Навсякъде около него се носеха звуци, характерни за всеки град, сполетян от бедствие: далечни писъци, викове, сирени и аларми. Гейбриъл се опита да определи кой шум откъде идва и да настрои слуха си към специфичен звук - този, който издават подметките при тичане.
Грабна края на въжето и го намота около китките си.
Времето течеше. Гейбриъл се замисли за майка си, която лежеше сама в мрака, а отровата превземаше тялото ѝ с всяка секунда. Единственият начин да я спаси бе да я остави сама в стаята. Молеше се на Господ да е взел правилното решение.
Откъм мрака, в който тънеше подземният паркинг, долетя трясък на врата, последван от тропота на полицейски кубинки по бетонния под. Стъпките приближаваха.
Гейбриъл се напрегна. Повтори мислено маршрута, който бе изминал преди малко, за да прецени по-добре мига, в който да нанесе удара. Представи си ченгето, видя го в мислите си как забавя крачка, когато започва да изкачва стръмната рампа. Представи си дори дължината на стъпките му. Преброи и крачките, които трябваше да направи, за да стигне до бариерата.
Три.
Две.
Една.
В мига, в който ченгето се появи, Гейбриъл дръпна рязко въжето. Онзи се спъна и полетя напред, стовари се на земята, но все пак успя да се подпре на ръце миг преди лицето му да се размаже в бетона.
Гейбриъл вече се бе хвърлил върху него.
Скочи върху гърба му, заби коляно в кръста му и му изкара въздуха. Сграбчи го за косата и натресе главата му в бетона - прекалено силно може би, - след което се овладя, за да не го направи повторно. Кипеше от гняв заради онова, което ченгето бе сторило на майка му, но съзнаваше, че убийството му няма да му донесе нужното удовлетворение: преди това трябваше да получи отговорите на въпросите, които го интересуваха.
Натисна по-силно с коляно, уви въжето около ръцете на ченгето, дръпна го здраво, после бръкна в джоба си, наведе се и зашепна в ухото му:
- Забрави нещо — каза и тикна спринцовката пред лицето на полицая. - Искаш ли да живееш? - попита го, заби иглата във врата му така, че да го заболи, и натисна буталото докрай. - Кажи ми какво е това и ще ти осигуря противоотровата.
Ченгето се отпусна, желанието му за борба се изпари. Гейбриъл се надигна и го обърка по гръб.
- Какво е това?
Онзи го гледаше. На лицето му бе изписана смесица от объркване и страх.
- Аконитин. Еднопосочен билет. Надявам се, че си се сбогувал с майка си.
Гейбриъл изгаряше от желание да заблъска главата му в бетона, докато мозъкът му не изтече, но знаеше, че така ще прахоса и малкото време, с което разполага. Очите му плувнаха в сълзи, когато погледна към тъмния прозорец на четвъртия етаж. Искаше да се върне и да седне до майка си, да я хване за ръка, за да не бъде сама. Съзнаваше, че трябва да изчезне, преди лампите да светнат и преди някой да открие ченгето. Това бе разумният начин на действие. Вместо това стана и хукна надолу по рампата, която водеше към подземния паркинг, а после свърна към стълбите.
Изкачи петте етажа до стаята на майка си като в мъгла. Краката му бяха станали безчувствени още след първото изкачване и след схватката, в която бе изразходвал почти цялата си енергия. Но продължаваше да тича и да си повтаря последните думи, които бе казал на майка си.
„Ей сега се връщам. Обещавам”.
Когато видя някой да влиза в стаята, Катрин вдигна пистолета и го насочи към вратата. Ръката ѝ бе прекалено слаба, за да се прицели.
- Аз съм - каза Гейбриъл и пристъпи към нея.
Взе пистолета и пое ръката ѝ в своята, опитваше се да намери думите, с които да ѝ съобщи, че е безсилен да направи каквото и да било, да ѝ каже, че се е провалил. В крайна сметка не каза нищо, а и видя, че на лицето ѝ е изписано, че тя вече знае.
- Под дюшека - прошепна Катрин Ман. - Бележникът на дядо ти. - Гейбриъл плъзна ръката си отдолу и го напипа. - Той ще ти покаже пътя. Дядо ти ми го даде, преди да умре. Сега аз го давам на теб. Ще разбереш какво означава. Вече е в твоите ръце. Всичко е в твоите ръце. - Пое си дълбоко дъх, който задращи пресъхналото ѝ гърло, сякаш около него бе пристегнато въже. - Не бива да те открият. Вземи това познание и върви... използвай го срещу тях... Нека то бъде твоето отмъщение.
Следващият дъх просвири в гърлото ѝ като порив на сух вятър, а после Катрин Ман издиша бавно и продължително, все така взряна в лицето на сина си.