- Джон - прошепна тя и лицето ѝ се озари от радост, - ти се върна. Върна се за мен.
Гейбриъл преглътна. И гърлото, и очите му пареха.
- Да - отвърна той, за да не разваля илюзията, в която бе потънала майка му. - Върнах се за теб.
- Липсваше ми, Джон - каза Катрин преди очите ѝ да изгубят фокус и гласът ѝ да отпадне. - Винаги съм се чудила защо така и не се сбогува с мен.
Гейбриъл понечи да каже нещо, но осъзна, че е прекалено късно. Очите на майка му бяха отворени, но тя вече не виждаше нищо. Той протегна разтрепераната си ръка и постави длан върху още топлата ѝ шия.
Нямаше пулс. Катрин Ман бе напуснала този свят.
Гейбриъл усети как в него се надига истински ураган от гняв. Около него примигнаха светлинки, сякаш суровата сила на гнева му бе озарила нощта. Аварийното осветление се бе включило отново. На приглушената златиста светлина на нисковатовите крушки майка му изглеждаше спокойна и красива, тъмните ѝ коси бяха обрамчили бледото ѝ лице, а кожата ѝ бе гладка, без нито една бръчка. Болката, която майка му бе носила в сърцето си след смъртта на баща му, я бе напуснала. Гейбриъл се наведе и я целуна, от очите му се стичаха сълзи. Той вдигна ръка и ги избърса.
Откъм коридора долетя някакъв шум. Гейбриъл погледна майка си за последен път и излезе, като не забрави да прибере бележника в джоба си.
„Вземи това познание и върви... използвай го срещу тях...“
Когато всичко това свършеше, щеше да има достатъчно време да скърби. Сега обаче беше време за отмъщение.
Погледна бюрото до стената на коридора и двата празни стола до него - единият за полицая, другият за свещеника. Ченгето лежеше мъртво долу на улицата. Свещеникът бе изчезнал.
Гейбриъл спря да прегледа дневника с посетителите и си отбеляза наум номерата на всички посетени през деня стаи. Видя името на Аркадиан, записано срещу стая 410 - стаята на майка му, а също и срещу 406, стаята на Лив най-вероятно. Единственият друг номер на стая, отбелязан в дневника, бе 400, в която лежеше последният оцелял монах.
Гейбриъл измъкна пистолета и тръгна по коридора. Вратата на стая номер 400 бе открехната. Той я побутна с дулото. Вътре цареше мрак, но Гейбриъл успя да различи очертанията на нечия фигура на леглото, озарена леко от светлината, която се процеждаше от прага. Ако се съдеше по смачканите чаршафи и необичайното положение на тялото, монахът не се бе предал без бой, но количеството на кръвта, събрала се в горната част на леглото, откъдето се процеждаше на пода, свидетелстваше, че в крайна сметка е загубил битката.
В коридора внезапно отекнаха гласове. Някой идваше.
„Не бива да те открият!“
Той се обърна и хукна към гласовете, като успя да се скрие в празния склад преди дежурните санитари да се появят иззад ъгъла и да се насочат към стаите, в които ги очакваха мъртвите тела на майка му и на монаха.
Гейбриъл се качи на скелето и уви въжето около крака, гърба и ръката си. Градът се връщаше към живота: в кварталите, където електрозахранването бе възстановено, улиците се измъкваха изпод пелената на мрака. Скоро целият град щеше да светне и някой щеше да открие трупа на ченгето долу. Гейбриъл трябваше да се измъкне, докато мракът и суматохата бяха на негова страна и преди мъката да го обгърне.
Изгрялата луна озаряваше очертанията на Цитаделата на фона на нощното небе. Цитаделата отново бе протегнала зловещите си пипала, но бе успяла да открие само две от четирите жертви, които бе набелязала. Той се бе измъкнал. Лив също. Докато се взираше в планината, Гейбриъл се закле, че Цитаделата няма да получи втори шанс. Усети острите ръбове на бележника, който бе пъхнал в джоба си.
Щеше да намери Лив и да си отмъсти. Сега обаче трябваше да се измъкне оттук и да се скрие.
Викът, долетял от коридора, му подсказа, че някой е открил окървавените останки на монаха. Гейбриъл отскочи от скелето и се плъзна надолу в мрака.
41
Полет ТК 7121
Приглушената светлина и неусетно повишилата се температура действаха в синхрон с тихото бучене на двигателите, за да приспят пътниците от полет ТК 7121. Всички авиолинии използват една и съща тактика: да ги нахраним бързо, после да угасим лампите и да вдигнем температурата. Лив обаче не искаше да спи. Бе уплашена, че кошмарите ѝ ще се върнат, не искаше да се събуди изпаднала в паника, разкрещяла се на височина десет хиляди метра, затова предпочете да пие кафе и да чете.
Първо прелисти книгата, за да открие друга илюстрация със символи, идентични на записаните върху ръката ѝ. Знаците от шумерския цилиндричен печат, накарали я да купи тази книга, бяха доста сходни с нейните, но съвпадението не бе пълно. Надяваше се да открие още примери, които да се окажат по-близки до думата, която бе чула. Не бе съвсем сигурна какво ще прави с това знание, ако успее да га открие, разбира се, но бе свикнала да борави с факти. Затова сега търсеше именно факти.