И то наистина бе изложено на опасност.
И този път Гейбриъл не бе отсъствал от мястото на събитията.
Но въпреки това се бе оказал безпомощен да спре убийците.
Военното му обучение се бе оказало недостатъчно, за да му помогне да се справи с една толкова проста задача - да защити тези, които обича. Причината за провала му бе обстоятелството, че врагът му бе многоброен и невидим, че не се изправяше пред него с оръжие в ръка, а бе навсякъде и черпеше сила от вярата на милиони и от самата същност на града, из който той крачеше сега. Всъщност врагът притежаваше този град.
Заслепен от мъка, Гейбриъл вървеше по улиците, без да знае къде отива, правеше крачка след крачка с единственото намерение да се отдалечи от болницата, да избягва пожарникарите и всички останали униформени.
В крайна сметка инстинктът му на човек, научен да оцелява в различни ситуации, го отведе на булевард „Мелек“, широка улица, от двете страни на която растяха големи дървета. Никой не бе в състояние да го свърже с адреса, към който се бе запътил, и затова едва ли някой би се сетил да го потърси тук. Това бе домът на единствения човек, който знаеше повече за Цитаделата и нейните тайни от всеки друг извън планината. Ако бележникът, който майка му бе предала в ръцете му, можеше да бъде използван срещу Цитаделата, жената, при която отиваше, щеше да знае как да го използва.
Откри къщата, която търсеше, изкачи стъпалата пред вратата, огледа улицата, за да се увери, че е празна, и почука силно.
В края на улицата виеше аларма, една от хилядите охранителни системи против крадци, включили се сами по време на земетресението. Никой обаче не идваше да провери какво става.
Чу стъпки, а също и издърпването на чекмедже в коридора. Стъпките приближиха, в ключалката се превъртя ключ, вратата се отвори рязко, силната светлина на фенерче заслепи Гейбриъл, а от прага го погледна студеното черно око на дулото на пистолет. Той извърна очи от силната светлина и понечи да вдигне ръце, когато от мрака долетя остър, рязък глас.
- Гейбриъл! - Пистолетът изчезна, фенерчето също. Сега вече Гейбриъл бе в състояние да види жената, чийто бе този глас. Въпреки ужаса и суматохата, съпътствали земетресението, доктор Мириам Аната бе облечена с безупречна елегантност в костюм на фини райета, съчетан с едноцветна блуза. Правите ѝ сребристи коси, подстригани на асиметрични кичури, ѝ придаваха строг вид, но погледът ѝ бе изпълнен с топлина и загриженост. Гейбриъл я погледна в очите, нещо в него се пречупи и лицето му се изкриви от мъка.
- Какво има? - попита тя, хвана го за ръката и го въведе в дома си. - Какво се е случило?
- Майка ми... - едва успя да промълви той.
Тя го прегърна и зашепна успокоително в ухото му, сякаш отново бе малко дете.
Гейбриъл бе трогнат от този жест, проявен от една толкова хладна и резервирана личност като д-р Аната. Опита се да ѝ благодари, да ѝ обясни, но не бе в състояние да промълви нито дума. Мъката го бе оставила без глас.
44
В Цитаделата кипеше оживена глъчка, отекваха тревожни гласове, всички все още бяха възбудени от преживяното земетресение.
Първите трусове бяха заварили повечето монаси заспали. Бяха ги разтърсили, бяха ги вдигнали от леглата им и ги бяха принудили да излязат в коридорите, където ги свариха най-силните сеизмични вълни. Атанасий бе именно сред тези монаси и оттогава бе прекарал по-голямата част от времето си в опити да успокои останалите, че това е най-обикновено земетресение, а не поредната бомба.
Кълбата дим обаче, които се издигаха над градината, не свидетелстваха в полза на думите му.
Част от електрозахранването продължаваше да работи, затова разполагаха с достатьчно осветление, което да им позволи набързо да оценят причинените от земетресението щети. Те се оказаха удивително малко. Като че ли експлозията отпреди десетина дни бе съборила по-слабо закрепените камъни от склоновете и тунелите на планината и земетресението само я бе разтърсило, за да провери колко сили са ѝ останали. Тук-там имаше паднали камъни, но в библиотеката нямаше пострадали книги, както показа набързо извършената проверка, така че Цитаделата изглеждаше все така здрава и непоклатима и вече се връщаше към обичайния си ритъм на живот. Монасите бързо разчистиха купчините паднали камъни и се върнаха в килиите си или в параклисите, за да продължат да спят или да се молят.