- Мястото, указано на нея - продължи тя, - било мястото, където човекът получил божествената частица - изначалния дом на всички нас - Едем, Райската градина. И тъй като Звездната карта разкрива местоположението ѝ, тя се превърнала в най-бленувания артефакт на древния свят. Притежаването ѝ било възприемано не само като свидетелство, че властта на даден цар наистина му е дадена от боговете, смятало се, че тя ще разкрие огромно съкровище на онзи, който я притежава. Сред онези, за които със сигурност се знае, че са я притежавали, са цар Соломон, лидийският цар Крез, Александър Велики - все легендарни владетели, прочути със своите богатства и власт. В знак на почит към божествената сила, дарила го с несметните съкровища, донесени от картата, всеки от тези велики владетели скрил част от своите богатства на свещено място. Направили го не само защото вярвали, че така ще умилостивят небесата, а и защото избрали места толкова свещени, но и толкова прокълнати, че никой да не посмее да посегне на техните съкровища. След смъртта на тези царе голяма част от богатствата им така и не била намерена. Ако това място съществува - и ако все още може да бъде открито, - то би разкрило най-голямото съкровище в историята на човечеството. Злато, скъпоценности... несметни богатства.
- Какво е станало с картата?
- Това е въпрос, който си е задавал всеки император, учен или иманяр през последните две хиляди и петстотин години. В интерес на истината, никой не знае. За последен път Звездната карта е спомената в една хроника от IV век преди новата ера, когато умрял Александър Велики. Империята му била разделена, а Звездната карта - изгубена. Някои смятат, че е била плячкосана и отнесена в Персия, други - че е била скрита и впоследствие пренесена в Голямата библиотека в Александрия, построена в Египет в чест на покойния владетел. Римляните определено са смятали така. Юлий Цезар опожарил библиотеката в опитите си да открие Звездната карта, но не успял. Доста учени смятат, че именно Звездната карта е Тайнството, но този текст недвусмислено показва, че те са две отделни неща, които някой ден трябва да бъдат обединени, за да се изпълни пророчеството. Чудя се откъде ли Оскар е научил всичко това.
Обърна следващата страница и откри отговора. Гейбриъл също прочете написано и някогашният му гняв отново закипя като лава в гърлото на вулкан при вида на думите, изписани върху гърба на снимката:
Това открихме. Това е причината да ни убият.
Стигнаха края на съобщението и осъзнаха, че трябва да има още. Гейбриъл придърпа свещта, приближи празната страница над пламъка и започна да я движи отгоре, докато топлината не извади наяве плетеница от тунели и пещери, изпълнила цели две страници.
- Нали искаше да разбереш как изглежда Цитаделата отвътре - каза Гейбриъл. - Ето ти отговора.
Макар и груба, рисунката разкриваше мащабите и сложността на лабиринта, образуващ Цитаделата. Картата бе разделена на отделни нива или разрези, които представяха различни нива в рамките на планината, като колкото по-нагоре отиваха, толкова по-малко по площ ставаше съответното ниво. На най-малкото от всички бе изобразена врата, под която бе изписано: „збрн стълби вд към параклис на Тнств“. Самият Гейбриъл бе минал през тази врата и бе изкачил тези стълби. Използва мястото като отправна точка и проследи обратния си път надолу по тунелите, покрай вратата, която водеше към тайната градина, спусна се мислено по непознатите стълби и коридори в най-долната част на картата, към отдалечена пещера, белязана с кръст и нарисуван до него череп, досущ като в детска версия на пиратска карта на съкровище.
- Ето тук - каза той. - Тук е скрита Звездната карта.
- Какво обаче означава това? - попита Аната и посочи символа, нарисуван до кръста и черепа - XIV - числото четиринайсет, изписано с римски цифри.
Гейбриъл впери поглед в кръста и римските цифри, почувства внезапна умора и с безкрайно смирение осъзна какво всъщност трябва да направи. По-малко от две седмици след като се бе измъкнал като по чудо от място, от което никой друг освен собствения му дядо не бе успял да избяга, Гейбриъл трябваше да се върне и да проникне повторно в Цитаделата, за да се опита да открие онова, което Оскар бе скрил там.
46
Когато Атанасий и брат Аксел стигнаха до пещерата, там се бе събрала многобройна тълпа. Монасите разговаряха оживено на групички или подреждаха консерви и чували, от които се сипеше ориз, изпопадали от рафтовете по време на земетресението. Бързаха да ги отнесат по-далеч от големия дървен рудан, разположен в центъра на помещението, който задействаше повдигащия механизъм.