- Я престанете! - изкомандва Аксел и си проправи път сред тълпата към монасите с кафяви раса, които отговаряха за асансьора. - Какво си въобразявате? Защо изпращате платформата долу? Защото някой е натиснал звънеца? Не очакваме никакви доставки по това време. - Обърна се към Атанасий и натърти: - Виждаш ли какво става, когато загърбим традицията? Всичко се разпада!
Монах в кафяво расо дръпна спирачката и се обърна към Аксел.
- Решихме, че някой идва с новини или пък за да предложи помощ след земетресението.
- И откъде знаете, че е било земетресение? Някой потвърди ли това? Ами ако е избухнала още една бомба, чиято цел е да ни унищожи? - Аксел отиде до стената и посочи малкия монитор, който обикновено показваше лицата на посетителите. - Не можете да видите кой звъни, но въпреки това сте готови да изпратите платформата. Нямате представа кой може да се качи с нея.
Атанасий пристъпи напред.
- Смятам, че е напълно логично да предположим, че случилото се наистина е земетресение - каза той и посочи през един от отворите в скалата. - Виж сам - почти целият град е потънал в мрак. Явно и тяхното електричество е прекъснато. Ако ставаше въпрос за бомба, насочена срещу нас, едва ли щеше да порази целия град. А и трусовете, които усетихме, бяха доста продължителни, а не краткотрайни и резки като при експлозия. Мисля, че всички знаем какъв е ефектът от една експлозия.
Аксел се загледа в тъмната нощ натам, където обикновено грееха светлините на града. Тук-там се виждаха отделни светли участъци, колкото да покажат, че там наистина има населено място. Той се обърна към събралите се и огледа лицата им, сякаш се опитваше да запомни имената им.
- Добре - каза накрая. - Изпратете платформата, но опразнете помещението. Когато я вдигнете, не искам тук да е останал никой освен братята, които я обслужват. И изчакайте със спускането, докато не разположим охрана на съответните места. Не искам да поемам никакви рискове независимо дали наистина става въпрос за земетресение, или не.
Макар Цитаделата да бе претърпяла множество преустройства и подобрения през вековете, механизмът и начинът на действие на платформата бяха останали почти непроменени. Преди хиляди години, когато хора от различни племена се стичали тук откъде ли не, за да поднесат своите дарове на светите братя от планината, монасите ги получавали именно по този начин. Вярващите поставяли храната и другите дарове на дървената платформа, която монасите издърпвали на ръка до пещерата, наречена Пещерата на даровете.
По същия начин тук идваха и новите послушници.
Платформата ги издигаше един по един на церемония, известна като Възлизането или Възнасянето, която се провеждаше в дните на лятното и на зимното слънцестоене. В издигането нагоре на един новопостъпил послушник посредством усилията на монасите в планината се криеше дълбока символика и тъкмо това бе причината дървената платформа да оцелее през вековете. В определени дни, когато облаците се спускаха ниско над върха на планината, стъпилият върху платформата послушник буквално изчезваше, за да се появи отново, озовал се сякаш на небесата. Това действие от свещения театър, изпълняван от Цитаделата, бе доста зрелищно и привличаше огромни тълпи в дните, когато се разиграваше. Ритуалът бе толкова прочут, че хората се събираха дори само за да наблюдават седмичните доставки на хранителни продукти и трескаво снимаха с фотоапаратите си как скърцащата дървена платформа издига високо в планината чували с брашно или клетки с живи пилета.
Днес обаче малцина щяха да станат свидетели на издигането на платформата. Старият град бе опустял, а пещерата бе опразнена набързо в резултат на заповедите на брат Аксел. В помещението бяха останали единствено ръководителите на гилдии, двамата монаси, които въртяха дървеното колело, и петима стражи с червени раса, изникнали един по един от мрака и застанали до самия край на шахтата с ръце, пъхнати в широките ръкави, в които криеха оръжията си.
Появи се парче бял плат, завързано за основното въже, навито около рудана, което показваше, че платформата всеки момент ще достигне дъното.
- Дръжте здраво - нареди един от монасите на рудана и забави въртенето на колелото, за да може маркерът да се изравни максимално плавно с отметката, издълбана в стената на пещерата.
Стотина метра под тях платформата докосна равната гладка повърхност на каменния под. Един от монасите с кафяви раса дръпна лоста, за да застопори рудана, после опря ръка върху голямото дървено колело и загледа камбаната, която продължаваше да се люлее.