В средата ѝ стоеше мъж, облечен в одеянията на свещеник. Две кървавочервени очи грееха от почернялата кожа на лицето му, а устните му бяха изкривени в усмивка. Изгледа ги хладно.
- Така ли се посреща стар приятел? - попита той с дрезгав, но все пак познат глас. - Толкова много ли съм се променил?
Именно славянският му акцент помогна на Атанасий да познае кой стои пред тях. Брат Драган, най-младият от всички sancti, се бе завърнал от мъртвите, за да заеме мястото си в планината. Налетите му с кръв очи обходиха лицата на събралите се монаси досущ като Смъртта, която търси най-слабия и уязвим сред тях.
- Донесете ми расото - нареди той и един от стражите се втурна да изпълни заповедта му, като едва не се препъна в бързината. - И съобщете на игумена, че съм се върнал.
Аксел се покашля.
- Опасявам се, че това не е възможно. За жалост игуменът почина.
Драган пристъпи сковано напред и стъпи на каменния под на пещерата.
- Уведомете тогава прелата.
- Това също не е възможно. За съжаление той също вече не е сред нас.
- Кой тогава е най-старшият монах?
Аксел се обърна към главите на гилдиите, събрали се край рудана в средата на помещението.
- Ръководим делата по общо съгласие, докато не проведем избори, които да излъчат новите ни водачи - каза той. - Сега обаче Бог ни благослови с твоето завръщане. Ти си най-старшият монах в Цитаделата.
Драган кимна и устните му се изкривиха в поредната зловеща усмивка.
- Тогава ме отведете в покоите на прелата и съобщете на братството, че един sancti се е завърнал по божията милост.
Заобиколи събралите се монаси и изчезна в мрака на планината, разбивайки всички надежди на Атанасий за реформи.
III.
Блажен е оня, който чете, и ония,
които слушат думите на пророчеството
и пазят писаното в него;
защото времето е близо.
47
Бадият ал Шам,
провинция Ал Анбар, Западен Ирак
Нищо на света не може да се сравни с нощта в пустинята.
Същият разреден въздух, който предлага толкова слаба защита от изпепеляващото през деня слънце, след залез отнема всяка топлина и пропуска невъобразим студ, дошъл сякаш от дълбокия космос. Да не забравяме и звездите: милиони, милиарди звезди, изпълнили небето с безброй точици светлина, които хвърлят едва доловимо сияние върху всичко.
Бедуините използваха звездите, за да пътуват нощем, очите им, привикнали с особеностите на пустинята, бяха в състояние да различат светлини, които оставаха недоловими за жителите на градовете. Сега Дух използваше това умение, за да се ориентира из козите пътеки, прорязали каменистата пустош, следвайки линията, очертала гърба на дракона. Запътил се бе към място, което бедуините наричаха Земя на жажда и ужас.
Сирийската пустиня заема площ от над половин милион квадратни километра. Пустош. Погледната отгоре, прилича на зараснала и покрита с твърда коричка рана върху лицето на земята, заела не само части от Сирия, но и от Северен Ирак, Йордания и Саудитска Арабия. В сърцето на пустинята няма нито селища, нито пътища. По време на Иракската война тук се бяха крили бунтовници, използвали праисторическата жестокост на пустинята като своя основна защита срещу високотехнологичната мощ на съвременната военна машина. И не бяха сбъркали: в пустинята машините се развалят, пясъчните бури правят въздушната подкрепа невъзможна, дори най-модерните системи за термонаблюдение ослепяват, когато някой се скрие под нещо толкова елементарно като нагорещени от слънцето камъни. Невъзможно е да се воюва срещу хора, на чиято страна са земята и природата.
Бунтовниците бяха използвали пустинята като своя основна оперативна база, за да попълват запасите си с хора и оборудване, които преминаваха през слабо охраняваната граница със Сирия. Едва след като нашествениците превзеха всички населени пунктове, те се оттеглиха в по-големите градове и оставиха новото правителство да се справя с по-традиционните заплахи като терористичните актове, извършвани с помощта на заложени край пътища бомби, или отвличанията. Сега пустинята отново бе празна. Въпреки това Дух яздеше в нощта, преследван от усещането, че не е сам.