Забеляза първите признаци, че нещо не е наред, няколко часа преди изгрев, когато луната едва бе започнала да изгрява и студът бе придал на въздуха кристална прозрачност и яснота. Видя в далечината смътните очертания на тъмна сянка, простираща се чак до иначе равния като тепсия хоризонт. Слезе от коня и продължи приведен, за да не позволи на някой наблюдателен тип с термокамера да забележи излъчващата топлина човешка фигура на фона на студеното небе.
Когато приближи достатъчно, установи, че тъмните очертания наистина принадлежат на сянка, хвърляна от луната върху голяма купчина камъни и пръст, струпана непосредствено до изкоп в земята. Наведе се още по-ниско и накрая запълзя към него. Спираше от време на време, за да се ослуша, но чуваше само шепота на вятъра.
Дупката бе дълбока само метър, което означаваше, че е прекалено плитка. Купчината камъни и пръст, която хвърляше толкова дълга сянка, не би могла да бъде изкопана от нея. Насред дупката стърчеше скала с размерите на каруца. Огромният камък бе разкопан донякъде, след което бе зарязан, сякаш хората, които са направили това, внезапно са изгубили интерес. Дух пропълзя върху купчината и когато се изкачи върху нея, успя да огледа околния терен.
Откри още няколко дупки, всяка с диаметъра и дълбочината на първата. В центъра на всяка имаше по един голям полуразкопан камък. Като че ли някой огромен звяр бе копал тук, за да намери нещо, което е изгубил.
Една от дупките бе значително по-широка и по-дълбока от останалите. Дух запълзя към нея, за да я огледа.
Дупката бе дълбока цял етаж, а по периферията ѝ се виеше спираловидна рампа, достатъчно широка, за да слезе по нея кон. На дъното се виждаше черно петно, което явно бележеше входа на пещера. Това бе една от чудатостите на Сирийската пустиня. Големи райони от нея бяха надупчени като термитници от обширни подземни лабиринти, издълбани преди милиони години от води, текли през утаечните скали. В такива пещери човек можеше да скрие цял батальон войници и оборудване, стига да знаеше къде да ги открие, разбира се. Това бе една от причините толкова време вече никой да не успяваше да залови Дух. Ако онези, които бяха изкопали тези дупки, все още бяха наоколо, най-вероятно се бяха подслонили в пещерата, за да потърсят спасение от хапещия студ на нощта.
Той наблюдава входа на пещерата известно време, но не забеляза никакво движение освен бавно променящите се с въртенето на земята очертания на лунния сърп. Във въздуха не се издигаше дори тънка струйка дим, която да подскаже присъствието на хора в пещерата. Който и да бе изкопал тези дупки, с каквато и цел да го бе направил, отдавна си бе отишъл. Дух пропълзя към ръба на кратера, спусна се по рампата и се приближи, без да откъсва поглед от потъналия в кадифен мрак отвор на пещерата. Когато се озова вътре, се ослуша, после извади фенерчето от джоба си и го включи.
Миниатюрната крушка грейна със силата на ядрена експлозия и Дух трябваше да заслони очите си. Пещерата беше празна, нямаше и следа някога да е била обитавана, всъщност нямаше следа от... нищо. Изкопаването ѝ бе погълнало сериозни ресурси и бе отнело доста време и след като мястото нямаше никаква стойност от гледна точка на археологията или геологията, причината трябваше да се крие другаде. Самият факт, че тази пещера изобщо е била разкопана, означаваше, че някой е искал да скрие нещо тук или пък вече го е скрил, след което то е било изнесено. Дух огледа помещението за последен път, после изключи фенерчето и тръгна към изхода.
Сега нощта му се стори още по-тъмна и той примигна, за да привикнат очите му отново с мрака, после излезе от кратера и огледа околността. Забеляза слабите отпечатъци в пръстта - заобикаляха изкопа и продължаваха към място, на което се очертаваха коловози, пресичащи пустинята и сливащи се с хоризонта на изток, където първите лъчи на зората вече започваха да обагрят нощното небе. Дух се обърна натам и погледна звездите. Нещо не беше наред. По това време на годината слънцето изгряваше в съзвездието Близнаци, но изгревът се намираше вдясно от него. Явно това не бе изгряващото слънце, а нещо друго, нещо, което бе достатъчно голямо, за да озари непрогледния мрак на пустинята.
Имаше само едно нещо, достатъчно ярко, за да направи това от подобно разстояние. Селище.
48
Ню Джърси, САЩ
Когато Лив най-сетне успя да мине през паспортната проверка на международното летище „Либърти“ в Нюарк, минаваше три сутринта. Сама не знаеше как, но бе издържала и бе останала будна по време на дванайсетчасовия полет. Вероятно комбинацията от изпитото кафе и страха от това, което би могло да се случи, ако заспи, не ѝ бяха позволили да затвори очи. В резултат на това, когато се озова в полупразния, но яркоосветен - толкова ярко, че главата я заболя - салон на летището, тя бе твърде напрегната и изнервена и бе на крачка от това да припадне от умора.