Един чистач буташе голяма машина за миене на пода, която танцуваше своя потискащо бавен валс пред съсипаните от умора пътници, което наблюдаваха движенията ѝ от единственото работещо кафене, където - за да останат будни - се наливаха с кафе от големи картонени чаши. На изхода на терминала се бяха строили неколцина униформени шофьори, които държаха в ръце табелки с имена, изписани с най-различни почерци. Гледката сякаш върна Лив във времето. Когато самата тя бе кацнала в Турция преди седмица, също бе видяла името си изписано на подобна табелка. Така се бе запознала с Гейбриъл. Огледа редицата лица, застинали във въпросителни изражения. Добре осъзнаваше, че той не би могъл да е тук, не би могъл да я чака, но въпреки това продължи да се оглежда за него. Макар да го познаваше съвсем отскоро, той вече ѝ липсваше.
Тръгна към изхода и тъй като не носеше багаж, бързо изпревари останалите пътници. Нощта бе превърнала стъклените врати на изхода в тъмни огледала. Когато ги доближи, Лив не можа да се познае в тях. Забеляза тъмните кръгове под очите си, смачканите дрехи, увиснали от измършавялата ѝ фигура. Сякаш се бе завърнала съвсем различен човек от онзи, който бе излетял от това летище. Направи поредната крачка към това странно, непознато отражение на самата себе си и автоматичните врати се отвориха, образът ѝ изчезна и тя се озова сред нощния мрак.
Дик също успя да изпревари тълпата пристигащи пътници. И той пътуваше само с ръчен багаж, тъй като трябваше да е мобилен. Някои от пътниците се бяха заобиколили с купища багаж. Дик възприемаше това като построяването на своеобразен затвор. Предпочиташе да е в състояние да реагира мигновено на всяка ситуация, вместо да се тревожи какво или кого оставя зад себе си - това бе истинската свобода. Никога не се замисляше за чувствата на другите хора - ако го правеше, нямаше да е в състояние да върши работата си толкова добре.
Тръгна през залата за пристигащи, като спазваше известна дистанция между себе си и Лив. Следеше я с периферното си зрение, докато проверяваше съобщенията на телефона си, влязъл в ролята на поредния съсипан от дългия полет бизнесмен, който не може да се откъсне от своето блекбери. Когато Лив излезе през вратата, Дик ускори крачка. Благодарение на часовата разлика бяха кацнали в Нюарк във възможно най-подходящия момент. От гледна точка на статистиката, в три сутринта бе най-тихо и имаше най-малко хора, което увеличаваше възможностите му.
Навън се оказа по-студено от очакваното, но това също бе от полза за Дик. Студът караше хората да си стоят у дома.
Слу-чай-ност.
Огледа района за тъмни местенца и евентуални свидетели. Неколцината таксиметрови шофьори седяха в колите си с включени двигатели и климатици. Най-близкият го изгледа с надежда, но видя, че Дик не му обръща внимание, и продължи да чете вестника си.
Дик не изпускаше от поглед русите коси на момичето, които блестяха в мрака и изглеждаха дори още по-светли благодарение на ярката светлина на натриевите лампи. Лив подмина таксиметровата стоянка - очевидно се бе насочила към автобусната спирка. Качеше ли се на рейса, това можеше да се превърне в проблем. Щеше да се наложи да скъси дистанцията, за да не я изгуби, а нищо чудно тя да го бе запомнила от полета. Дик не искаше да я плаши... засега.
Подмина таксиметровите коли, като се преструваше, че гледа нещо върху екрана на телефона си, докато всъщност се оглеждаше за полицаи и охранителни камери. След единайсети септември терминалите на всички летища бяха буквално претъпкани с охранителни камери. Човек не можеше да си почеше носа, без някой охранител да го заснеме от поне пет различни ъгъла. За щастие момичето се бе отдалечило от входа, където по принцип бяха съсредоточени най-много камери. Сякаш само се тикаше в ръцете му, сякаш само искаше да стане негова жертва. Надяваше се да я спипа насаме, за да може да си поговори с нея, но практичната му натура надделя над онази част от него, която искаше да се позабавлява с Лив. Сега бе най-добрата му възможност. Вниманието на таксиметровите шофьори бе насочено към изхода на терминала, камерите също гледаха натам, а наоколо нямаше жива душа. Момичето стигна спирката и огледа празната улица. Нямаше автобус. Нямаше и други чакащи.