Лив не бе изненадана от недружелюбната реакция, но въпреки всичко се подразни от нея.
- Мога ли да му оставя съобщение? Моля! Само едно съобщение!
- Какво съобщение?
- Предайте му да се обади на Лив. Той ще разбере. Много е спешно! Благодаря ви - каза тя и продиктува телефонния си номер, след което отново благодари на жената и затвори. Нямаше никакъв начин да разбере дали тя ще предаде съобщението ѝ, или просто ще го хвърли в кошчето.
Трескаво започна да съставя наум списък на хората, които бе срещнала по време на престоя си в Руин и които биха могли да знаят нещо, но постепенно осъзна - при това с все по-засилващо се чувство на страх и ужас, - че повечето от тях са мъртви. Вероятно Скай беше прав, че е прокълната. Историята на Тайнството бе пълна с проклятия и злокобни пророчества. Самата Лив бе част от едно такова пророчество. Спомни си как бе седяла в сянката на Цитаделата и го бе обсъждала с...
Отвори нов прозорец в браузъра и написа „доктор Мириам Аната“. Сред резултатите откри и линк, който водеше към уебсайт. Лив го отвори и снимката, която изпълни екрана, бе на същата забележителна жена, с която се бе запознала в Стария град на Руин. Имаше страница с адрес и телефон, както и информация за издателите на всичките ѝ книги, агент, който уреждаше публичните ѝ лекции, имейл за връзка с авторката... Лив кликна върху линка и започна да пише:
Доктор Аната,
Пише Ви Лив Адамсен. Ако знаете как ла се свържете с Г., моля, предайте му да ми позвъни незабавно. Аз съм в безопасност. Този номер също е сигурен.
Написа номера на мобилния телефон на Скай и изпрати съобщението.
Докато наблюдаваше как съобщението напуска папката, означена с „изпращане“, я обзе чувство на безпомощност, последвано от усещане за неудовлетвореност и безизходица. По всичко изглеждаше, че е изчерпала всички възможности, а не е постигнала нищо.
Прегледа отново резултатите от търсачката в интернет с надеждата да открие поне още един телефонен номер. След час или два би могла да позвъни на някой колега във вестника и да го помоли да открие номера на домашния или на мобилния телефон на доктор Аната, но не искаше да чака толкова дълго, нито пък искаше да рискува някой да подслуша разговора ѝ с репортера, който неизбежно щеше да поиска да научи повече подробности за случилото се с нея през последните две седмици.
Някъде от коридора долетя трясък от затръшната врата, последван от отдалечаващи се бързи стъпки. Хрумна ѝ, че би могла да седи тук цял ден, стига да пожелае, разбира се, но все някога Скай щеше да се върне, за да провери как е, и най-любезно да я уведоми, че полицията се нуждае от нейната стая. Къде щеше да отиде тогава? Нямаше си никого. Всички членове на семейството ѝ бяха мъртви.
Запита се колко ли от хората, настанявани в тази стая преди нея, са изпитвали същите чувства; важни свидетели, готвещи се да загърбят досегашния си живот, за да дадат показания на някой важен процес. Вероятно стаята бе пропита с отчаяните мисли на безброй хора с провалено минало и несигурно бъдеще. Едва ли е особено трудно да изгубиш воля за борба, след като си попаднал в стая като тази, предлагаща тухлена стена вместо някоя по-приятна гледка.
Разстроена от мрачната, потискаща насока, в която бяха поели мислите ѝ, Лив се захвана за работа. Изпразни съдържанието на пътната си чанта върху леглото и започна да сгъва дрехите си и да подрежда малкото останали ѝ вещи. Остави историческата книга на нощното шкафче заедно с бележника си, после попадна на плика с турски пари. Канеше се да го изхвърли в кошчето, когато ѝ хрумна, че освен няколко касови бележки той може да съдържа неща, които да ѝ послужат като улики за случилото се в Руин. Откри в него две касови бележки от таксита, друга за храна и... голям лист, сгънат на четири. Отвори го с надеждата това да е подробна хотелска сметка или нещо подобно, което да ѝ предложи повече информация. Оказа се абсолютно неподготвена за онова, което видя.
Едната страна на листа бе замацана с въглен: някой го бе поставил върху каменен барелеф и бе повторил очертанията върху хартията. На местата, където въгленът липсваше, ясно личаха отделни символи, същите символи, които бе видяла в книгата. Лив обърна листа и откри написана на ръка бележка:
Бележката пробуди поредица от несвързани спомени.
Пред очите ѝ изникна образът на монаха, чиято гола глава лъщеше в мрака на параклиса, докато той ги водеше из пълните с дим тунели, прорязващи планината, за да се озоват във външния свят. Беше им помогнал да избягат, а сега отново предлагаше помощта си. Тя обърна листа и погледна леко размазаните символи, странни, но въпреки това познати. Бяха издълбани върху камък, в долната част на който се виждаше Тау. Това бе най-големият текст, написан на изгубения език, който бе виждала, по-голям от всеки друг, показан на илюстрациите в книгата.