Ситуацията в Цитаделата обаче не бе обичайна, а и четиримата не бяха обикновени монаси.
Водач им бе брат Аксел, целият наежен, настръхнал като таралеж. Кестенявата му коса и брада бяха в тон с червеното расо, издаващо ранга му на пазител. По петите го следваше облеченият в черно отец Малахия, главният библиотекар, чиято прегърбена фигура и очила с дебели стъкла свидетелстваха за годините, прекарани в пещерите, отрупани с книги. След тях вървеше отец Тома, на когото Цитаделата дължеше всички технологични нововъведения в библиотеката, облечен с черно расо на свещеник. Накрая крачеше Атанасий, с просто кафяво расо на administrate: голата му глава и гладко избръснатото му лице го отличаваха от останалите обитатели на Цитаделата с техните неизменни бради. Всеки от четиримата бе глава на своята гилдия, с изключение на Атанасий, който изпълняваше ролята на абат в отсъствието на титуляр. Четиримата заедно ръководеха делата тук, след като експлозията бе унищожила ръководния елит на техния орден, и заедно бяха взели решението да научат какво всъщност представлява тази велика тайна, чиито пазители са призвани да бъдат.
Изкачиха и последното стъпало и се събраха в потънало в мрак тясно сводесто помещение. Фенерите им осветиха грубо издяланите стени и тесните тунели, които водеха в различни посоки.
- Накъде? - попита брат Аксел и гласът му отекна прекалено силно в тясното помещение. Той ги бе довел дотук, изкачвайки стълбите с лекота и увереност, които изглеждаха вродени, но сега изглеждаше също толкова несигурен, колкото и останалите.
Да разбере какво всъщност се крие в параклиса на Тайнството бе кулминацията в живота на всеки монах, нещо, което можеше да се случи само ако той бъде избран да се присъедини към елитните редици на sancti. Четиримата обаче бяха дошли тук неканени и дълбоко вкорененият страх от забраненото познание едновременно ги опияняваше и ужасяваше.
Аксел присъпи напред и вдигна фенера. В каменните стени бяха издялани ниши, а отдавна втвърден восък бележеше местата, където някога бяха горели свещи. Той завъртя фенера към входа на всеки тунел, после посочи централния и каза:
- Там има най-много восък. Този коридор е използван повече от останалите. Параклисът трябва да е натам.
Тръгна напред, без да изчака потвърждение или съгласие, и приведе глава, за да влезе в ниския тунел. Останалите го последваха. Най-отзад с нежелание пристъпяше Атанасий. Знаеше, че Аксел е прав. Самият той се бе качил на това забранено ниво само преди няколко дни и бе станал свидетел на ужасите, които криеше параклисът. Сега трябваше да събере целия си кураж, за да ги види отново.
Групата продължи по тунела. Лъчите на фенерите осветяваха ужасяващи сцени, на които бяха изобразени жени, подложени на всевъзможни мъчения. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-бледи ставаха изображенията, докато накрая избеляха съвсем и тунелът преля в по-просторно преддверие.
Четиримата свещеници се скупчиха един до друг, всеки потърси инстинктивно близостта на останалите, докато светлината на фенерите им прорязваше мрака. Видяха на едната стена малка затворена камина, наподобяваща пещ на ковач, почерняла от сажди, оцапала пода с пепел, макар в нея да не гореше огън. Пред нея бяха оставени три кръгли камъка за точене, монтирани върху грубо сковани дървени рамки с педали, които да въртят колелата. Зад тях, подпрян на черната стена, се виждаше голям кръгъл камък с издялан в средата знак Тау. Камъкът бе избутан встрани и зад него се виждаше входът на сводест коридор.
- Параклисът на Тайнството - каза Аксел и впери поглед в мрака отвъд прага.
Никой не помръдна няколко секунди, останаха на място напрегнати и уплашени, сякаш очакваха от тъмнината да изскочи звяр и да се нахвърли върху тях. Именно Аксел направи първата крачка напред, за да развали магията, и вдигна фенера като талисман или амулет, който да го предпази от каквото там се бе спотаило в тъмнината.
Светлината прониза мрака и разкри стотици угаснали свещи, застинали в цели локви от студен восък, а зад тях - стена, извита леко наляво, където се намираше същинският вход на параклиса. Едва сега разбраха за какво са служели каменните точила.
Стените бяха покрити с хладни оръжия.
Бойни брадви, секири, мечове и кинжали покриваха стените от пода до тавана, улавяха светлината на фенерите, блещукаха като звезди и я отразяваха навътре в параклиса, където в мрака започна да се оформя символ, висок един човешки бой. Всеки от тях го познаваше като дланта си. Това беше Тау, символът на Тайнството, превърнал се пред очите им в самото Тайнство.