Докато погледът ѝ пробягваше по редовете на текста, шепотът в главата ѝ започна да се усилва, а кожата ѝ настръхна. Бе минало прекалено много време, откакто бе напуснала болницата, за да може да обясни тези симптоми със странични ефекти на някое успокоително. Каквото и да предизвикваше това, не бе на химична основа. Вероятно проблемът бе психологически или пък ставаше въпрос за нещо друго, което все още не бе готова да обмисли.
Разстла листа върху плота и отново се взря в символите. Почти незабавно шепотът се усили. Колкото повече се съсредоточаваше Лив, толкова по-силен ставаше той. Заглуши шума от уличния трафик навън и изпълни главата ѝ, докато в кожата ѝ не започнаха да се забиват хиляди миниатюрни иглички. Лив събра воля и превъзмогна болката, макар да се чувстваше така, все едно държеше дланта си върху пламък.
Шепотът постепенно прие определена форма, превърна се в глас, който прозвуча в главата ѝ, и символите пред очите ѝ започнаха да се подреждат и да образуват думи, които да обяснят всичко...
55
Дик наблюдаваше хотела от автобусната спирка на отсрещния тротоар. Приличаше на уморен от работа унил дребен бизнесмен и образът му се вписваше идеално сред ранобудните пътници, които идваха и си отиваха с ритъма на автобусите. Полицейският автомобил бе потеглил преди малко и в него се бе качило само ченгето. Ако той бе приятелят на момичето, романтиката явно им куцаше. След кратък разговор с рецепцията на хотела Дик научи, че Лив Адамсен не е отседнала в него... поне официално.
Обстоятелството, че полицаят бе успял да я регистрира толкова бързо под фалшиво име, навеждаше на мисълта за добре отработена система, в която всички се познават и никой не задава излишни въпроси. Предвид факта, че хотелът се намираше на една пряка от съдебната палата, Дик стигна до извода, че мястото се използва за настаняване на свидетели, ползващи се с полицейска закрила. При други обстоятелства това би било сериозен проблем - подобни места бяха създадени специално за да не позволяват на хора като него да проникнат в тях, - но в случая не се виждаше полицейски автомобил, паркиран отвън, и най-вероятно по коридорите не бяха разположени охранители с погледи, напрегнати от очакване и подозрение, а също и от литрите изпито кафе. Момичето сигурно се чувстваше спокойно, заслепено от илюзията за сигурност, която създаваше това място. Въпросната сигурност обаче не бе нищо повече от илюзия.
Дик се наслаждаваше на спокойствието, присъщо на подобен вид наблюдение, на възможността да подреди хладнокръвно мислите си, преди да се впусне във водовъртежа на предстоящите събития. Още един автобус спря и качи поредната порция работещи зомбита, в резултат на което Дик остана сам на тротоара. По това време на годината се съмваше достатьчно късно и в този час утрините бяха доста тъмни. Дик стоеше и наблюдаваше как прозорците на хотелските стаи светват един след друг, свидетелство, че гостите са започнали да се събуждат. Хотелът изобщо не изглеждаше толкова пълен, колкото му се бе сторило в началото.
Телефонът в джоба му завибрира, за да го уведоми, че е получил ново съобщение. Той го прочете и откри в него две от любимите си думи, които този път обаче не му доставиха обичайното удоволствие.
За-млък-не.
Не-за-бав-но.
Изтри съобщението и тръгна към входа на хотела - просто един изморен от път бизнесмен, който търси евтина стая.
За пореден път му бе отнета възможността да се наслади на изпълнението на задачата си. Напоследък всички се бяха разбързали като луди.
56
Лив грабна бележника и започна трескаво да записва думите, които нахлуваха като водопад в главата ѝ, тъй като не можеше да разчита на не особено добрата си напоследък памет. Дори докато записваше обаче установи, че част от нещата трудно могат да бъдат формулирани и обяснени, тъй като значението им се променяше и чезнеше редом с шепота. Сякаш символите се опитваха да изложат нещо, което бе прекалено неясно или несигурно, за да бъде изразено с думи. Когато най-сетне приключи, се отпусна тежко на стола и задиша дълбоко, за да позволи на шепота да утихне и изчезне и самата тя да събере сили. Стана, затътри се към банята и наплиска лицето си с вода, а после се върна и прочете онова, което бе записала.