- Не търся нищо специално - каза Дик и разтърка очи. - Просто най-обикновена стая, където шумът от уличното движение или гостите, запътили се на закуска, да не ме събудят. - Служителката на рецепцията продължаваше да пише и Дик се надвеси съзаклятнически над плота, който изскърца под тежестта му. - Един мой приятел адвокат ми каза, че понякога използвали този хотел, за да настаняват съдебни заседатели и свидетели по особено важни дела. Обзалагам се, че тези стаи са комфортни, разположени на някое тихо местенце. Една от тях ще ми свърши чудесна работа.
Пръстите на жената спряха да натискат клавишите. След миг тя натисна „въведи“, извади пластмасова карта от кодиращата машина и я пъхна в хартиено пликче.
- Стая 272 - каза тя и записа номера върху пликчето. - Вземете асансьора до седмия етаж и в края на коридора завийте надясно. Трябва ли ви помощ за багажа?
Дик взе ключа заедно с паспорта и кредитната си карта и й намигна.
- Не, благодаря. - Вдигна пътната си чанта. - Помогнахте ми предостатъчно.
58
Бързата поредица от бипкания, долетяла от стереоколонките, вградени в лаптопа на Лив, свидетелстваше за набирането на телефонен номер. Тя все още не бе излязла от шока, причинен от пороя спомени, който преводът на текста бе отприщил в главата ѝ. Въпреки присъщия ѝ скептицизъм и рационалност Лив съзнаваше, че в прочетеното има смисъл, има логика. То обясняваше защо може да чете древен език, който не само никога не е учила, но и за който никога не е чувала. Обясняваше и защо всеки път, когато шепотът в главата ѝ се усили, настръхва цялата, прободена сякаш от безброй иглички. Текстът обаче не обясняваше какво представлява „Ключът“, нито пък какво общо има той с нея.
Писуканията преминаха в телефонен звън. Лив се покашля, за да прочисти гърлото си, и се изправи на стола, изпитала внезапно притеснение, че след миг ще се озове очи в очи с Гейбриъл.
На екрана се появи изображението, предавано от уебкамерата на Лив, и тя видя образа си в ниска резолюция, която само подсилваше уморения ѝ вид. Приглади косата си и разтри тъмните кръгове под очите си, сякаш ставаше въпрос за размазан грим, който можеше да изчисти просто ей така. Зачуди се дали да не прекъсне връзката и да наплиска лицето си с още вода в опит да си придаде по-представителен вид, но звънът прекъсна и прозорчето, отворено на дисплея, увеличи размерите си, за да покаже лицето на събеседника ѝ.
Първо се разнесе гласът на Гейбриъл, доста по-плътен, отколкото бе прозвучал по телефона, и също толкова дълбок, колкото си го спомняше.
- Лив? Чуваш ли ме? - попита той и миг по-късно на екрана се появи и лицето му. Гледаше право в нея, веждите му бяха присвити угрижено, а сините му очи искряха.
Лив неволно посегна, за да докосне лицето му, и каза:
- Здравей.
Усмивката смекчи суровите му черти и той също посегна към екрана. Двамата се виждаха за първи път, откакто турската полиция бе отвела Гейбриъл, а той ѝ бе казал да се скрие на безопасно място с обещанието да я открие. Ето, сега той изпълняваше дадената дума, макар това да не бе срещата, която и двамата си бяха представяли.
- Трябва да ти покажа нещо - каза Лив и взе листа, който бе открила в плика. - Даде ми го монахът, който ни помогна да избягаме от планината. Кажи ми, ако не си в състояние да го прочетеш - оказа се, че аз разбирам всичко! - Тя вдигна листа към екрана и изписаните върху него символи се появиха на фокус в Руин на разстояние шест хиляди и петстотин километра от хотела, в който се намираше. Задържа го достатъчно дълго, за да може Гейбриъл да го прочете. Когато свали листа, видя, че към него се е присъединила и доктор Аната. От израженията им Лив можеше да заключи, че и двамата са прочели написаното.
- Разбира се - каза доктор Аната, - какво друго би могло да бъде Тайнството, освен нещо с божествен произход. Това е единственото нещо, което е достатъчно древно или достатъчно могъщо, за да има смисъл. Тайнството е земната богиня, уловена в мрак от изпълнени със завист хора, а ти си я освободила. Пророчеството е изпълнено.
Лив поклати глава и въздъхна.
- Трябва да ви призная, че трудно възприемам всичко това. Преди две седмици щях да се изсмея в лицата ви, ако ми бяхте казали и половината от нещата, които в момента приемам за чиста монета. Добре, да предположим, че всичко, написано тук, е вярно. Но защо тогава се чувствам толкова ужасно? Ако в мен е влязъл някакъв божествен дух, не би ли трябвало да се чувствам страхотно, фантастично? Защо някой шепне в главата ми неща, които не разбирам? И по каква причина онези маниаци от Цитаделата продължават да избиват хора? Не ми се струва пророчеството да се е сбъднало.