Драган затършува трескаво в джоба на расото си и извади мобилния телефон, който бе взел от мъртвия свещеник. Традицията изискваше всеки пристигнал в пещерата с асансьора да бъде събличан чисто гол. Това се възприемаше като символично прераждане, но и като предпазна мярка, която да не позволи нищичко от външния свят да попадне тайно в Цитаделата. Необичайните обстоятелства, съпътствали появата на Драган обаче, бяха довели до пренебрегването на този обичай и телефонът бе останал в джоба му.
Той го включи и екранът светна. Както се бе надявал, това място - толкова високо над града, където нямаше какво да спира вълните - осигуряваше отличен сигнал. Вдървените му почернели пръсти натиснаха няколко бутона и отвориха списъка с проведените разговори. През последните дни свещеникът бе звънял и получавал обаждания само от един номер. Всички кратки съобщения бяха изпратени от същия номер. Драган ги прочете, усмихвайки се, когато стигна до онова, в което ставаше въпрос за собствената му смърт. Набра номера, от който бе дошло съобщението, и позвъни.
Докато гледаше към Руин и очакваше телефонът да установи връзка, осъзна, че стои в същата килия, в която бе отведен брат Самюъл, след като се бе провалил по време на ритуала. Оттук брат Самюъл бе избягал и бе поставил началото на верижната реакция, довела до кризисната ситуация, в която се намираше Цитаделата. По ирония на съдбата именно завръщането на неговата сестра тук щеше да завърши кръга и да постави нещата на мястото им. Тя бе изнесла Тайнството от планината. И само тя можеше да го върне обратно.
Телефонът продължаваше да звъни.
Драган чакаше.
И тогава, сякаш именно по Божията воля, някой вдигна.
63
Ватиканът
Кардинал Клементи крачеше нервно из кабинета си в очакване на новината, че заповедта, която бе издал, вече е изпълнена, когато телефонът в джоба му иззвъня. Той загаси цигарата и вдигна.
- Някакви новини?
- Да - отвърна му непознат глас със силен акцент. - Нося новини от гроба.
Клементи не пророни нито дума. Почувства, че му се готви капан.
- Не се притеснявайте - продължи гласът. - Не ви се сърдя, че наредихте да ме убият. Разбирам по-добре от мнозина необходимостта от прилагането на правилата, изискващи опазване на тайната. За ваше нещастие свещеникът, когото изпратихте да ме ликвидира, се провали и сам падна жертва. Сега, по Божията милост, аз вече се намирам в мястото, на което принадлежа. Вътре в Цитаделата.
Акцентът му звучеше славянски. Според личните досиета, които Клементи бе прочел, един от монасите бе сърбин. Вероятно се обаждаше той, но кардиналът искаше да е сигурен. Отиде до бюрото си, отвори горното чекмедже, в което държеше документите, свързани с кризата в Руин, и каза по телефона:
- Кажете ми името си.
- Аз съм Драган Руя. Роден съм в Баня Лука на двайсет и четвърти октомври 1964 година. Влязох в Цитаделата през 1995-а, след като цялото ми семейство загина по време на войната в Босна.
Той беше. Нямаше съмнение. Фактите го потвърждаваха.
- Радвам се, че сте се върнали у дома, където се намирате на сигурно място - каза Клементи и потръпна, когато осъзна, че разговаря с човек, който се намира вътре в Цитаделата.
- Благодаря за загрижеността. Когато се върнах тук обаче, установих, че нещо е изчезнало... било е откраднато. Имате ли представа къде е Лив Адамсен?
- Да.
- Добре. Предполагам, че сте издали подобна заповед и по отношение на нея, заповед, която да я накара да замлъкне завинаги.
Клементи не отговори.
- Трябва да я анулирате незабавно. Лив Адамсен не бива да умре. Тя трябва да бъде доведена в Цитаделата възможно най-бързо. И трябва да бъде доведена тук жива.
- Не съм сигурен дали това е възможно.
- Това не е молба, а заповед. Запознат сте с декрета на император Константин от 374 година, който предава на Рим върховната власт по всички църковни въпроси, нали?
- Разбира се?
- Следователно знаете, че прелатът на Руин остава de facto глава на църквата, макар тази роля за пред обществото да играе папата.