Клементи преглътна с пресъхнало гърло. Ако все още криеше някакви съмнения относно самоличността на мъжа, с когото разговаряше, те вече не съществуваха. Единствено най-високопоставените служители на Ватикана и ръководният елит на Цитаделата знаеха за тези тайни декрети.
- Ще направя всичко по силите си - обеща Клементи, - но оперативният ни агент е прекалено близо до обекта и съществува вероятност да не успея да се свържа навреме с него. Съществува немалка вероятност момичето вече да е мъртво.
Настъпи пауза, изпълнена с гняв, който Клементи долови безпогрешно.
- Надявам се - за ваше собствено добро - тя да е жива - отвърна последният sanctus.
И връзката прекъсна.
64
Нюарк, Ню Джърси
Лив се събуди бавно.
Отвън долиташе приглушеният шум на уличното движение. Светлината се процеждаше през завесите, за да покаже, че още е ден, но Лив нямаше никаква представа колко е часът. Можеше да е дремнала няколко минути, а можеше и да е спала часове или дори дни. Премигна и огледа семплата хотелска стая. Лаптопът ѝ стоеше на мястото, на което го бе оставила, якето ѝ бе хвърлено върху облегалката на стола, Библията лежеше отворена на страницата, която бе чела, преди да се унесе и книгата да се изплъзне от ръцете ѝ. Всичко бе на мястото си и въпреки това нещо се бе променило. За първи път от седмици Лив не бе сънувала кошмари. Бе се събудила спокойно, без да изпита поредния пристъп на страх и ужас, като нормален човек. Не чуваше шепот в главата си, не виждаше Т-образни кръстове, в мрака не се криеше нищо невидимо и страховито.
Всичко бе толкова тихо.
Всичко бе толкова спокойно.
Пое дълбоко дъх и го изпусна бавно, усещаше как напрежението, сковало раменете ѝ, се разсейва. Изпитваше невероятно спокойствие, сякаш най-сетне бе постигнала мир със самата себе си.
Силно чукане прониза тишината като изстрел.
Лив се изправи рязко в леглото и погледна към вратата. Колко хора знаеха, че е тук? Гейбриъл, Скай, доктор Аната и... никой друг.
Най-вероятно бе Скай, дошъл да провери как е, но Лив все пак нямаше намерение да отговори и да издаде присъствието си в стаята, докато не се увери кой е.
Следващото почукване, още по-силно и настойчиво, я накара да подскочи. Не се чу никакъв глас обаче, който да разкрие самоличността на човека в коридора. Дори камериерките биха се представили досега.
Лив тихичко се измъкна от леглото, загърна се с омачканата хавлия и обмисли вариантите за действие. Тясната стаичка не предлагаше нито място, където да се скрие, нито предмет, който да използва като оръжие. Бе капан с един вход и един изход.
Заобиколи леглото, като се придържаше колкото е възможно по-далеч от вратата. Взе телефона на Скай от бюрото и бързо набра номера на рецепцията, изписан върху бланките с логото на хотела, оставени там. Опиташе ли се някой да проникне в стаята ѝ, щеше да се заключи в банята и да повика охраната, щеше да се развика, че я изнасилват, за да ги накара да дойдат по-бързо. Тъкмо направи следващата крачка, когато гласът, който чу, я накара да замръзне.
- Лив?
- Гейбриъл?
Произнесе името му, без да се замисля, но последвалата тишина я накара да съжали за действието си.
Който и да стоеше в коридора, бе казал само една дума, и то приглушена от дебелата хотелска врата. Наистина ли бе Гейбриъл? Струваше ѝ се невъзможно - та нали се бе свързала с него в Руин, а оттам ги делеше половин ден път. Освен... ако не бе спала по-дълго, отколкото бе смятала... да, определено бе изморена...
- Лив?
Отново същият глас. И толкова приличаше на неговия.
- Гейб? - отвърна тя, осъзнала, че няма смисъл да проявява повече предпазливост. - Как дойде толкова бързо?
- Хванах първия полет. Сигурно си спала цял ден.
Той беше. Лив пламна от вълнение и се втурна към вратата, за да отвори.
От коридора я лъхна гореща вълна, въздухът там бе по-топъл дори от този в стаята.
Гейбриъл стоеше на прага, но леко встрани от вратата, с ръце, отпуснати покрай тялото. Гледаше я неловко. Изглеждаше същият, какъвто го помнеше, с тази разлика, че черните му коси и черните му дрехи караха бялата му кожа да изглежда още по-бяла. Студената синева в очите му бе единствено цветно петънце в мрачния коридор, в който нямаше нито един прозорец. Тя го погледна в очите и се усмихна, но... той не отвърна на усмивката ѝ. По лицето му се плъзна самотна сълза, сякаш горещината бе разтопила синия лед в очите му.