Мракът около него като че ли се сгъстяваше, но Аксел пристъпи напред и светлината, отразена от повърхността на символа, разкри, че той е изработен от метални части, съединени с нитове. Основата му бе закрепена за пода с метални скоби. Около нея бяха издълбани дълбоки жлебове или канали, които водеха кьм четирите ъгъла на помещението, за да се влеят в други, още по-дълбоки канали. Около долната част на кръста се виеше изсъхнало растение с увиснали безжизнено ластарчета.
Четиримата пристъпиха по-близо, привлечени от силата, която излъчваше този необикновен предмет, и видяха, че цялата предна част на кръста е отворена като врата, чиито панти са на напречната греда на кръста, а самата врата е закачена на верига, прикована към свода на пещерата.
Вътрешността на Тау бе куха, изпълнена със стотици дълги игли.
- Възможно ли е това да е Тайнството?
Отец Малахия изрече на глас онова, което си мислеха всички.
Всеки от тях бе чувал какви ли не легенди за същината на Тайнството: че това било дървото на живота от Райската градина или пък чашата, от която Исус пил, докато умирал на кръста, а може би дори самият кръст. Сега обаче четиримата стояха, изправени пред един зловещ предмет в помещение, пълно с добре наточени оръжия, и в този миг Атанасий почувства как между вярата, която никога не бяха подлагали на съмнение, и кръста пред очите им започва да се отваря пропаст. Именно това се бе надявал да се случи. Именно това трябваше да се случи, та Цитаделата да бъде отклонена от мрачното си минало и поведена към ново по-светло и по-чисто бъдеще.
- Не може да бъде! - възкликна Аксел. - Трябва да има нещо друго... нещо в някой друг тунел...
- Но това е главното помещение - отвърна Атанасий - и тук се намира Тау. - Той се обърна към кръста, но извърна поглед от вътрешността му, сякаш върховете на иглите пронизваха болезнено мрачните спомени от предишното му посещение тук.
- Като че ли в него е имало нещо - каза отец Малахия, пристъпи напред и надзърна през дебелите стъкла на очилата си. - Но след като sancti ги няма, за да ни обяснят, може никога да не разберем неговото предназначение или значение.
- Да, колко жалко, че вече не са сред нас в планината - каза Аксел и погледна многозначително Атанасий. - Уверен съм, че всички се молим за бързото им завръщане.
Атанасий не обърна внимание на провокацията. Sancti бяха напуснали планината по негова заповед, решение, което той бе взел, ръководен от най-добри намерения, и за което не съжаляваше.
- Справяли сме се заедно - отвърна той - и ще продължим да се справяме. Каквото и да е имало тук, вече го няма - всички сме свидетели на това, - но трябва да продължим напред.
Постояха още малко, вперили погледи в празния кръст, всеки потънал в собствените си мисли. Отец Малахия първи наруши мълчанието.
- В най-древните хроники е записано, че ако Тайнството напусне Цитаделата, църквата ще рухне. - Той се обърна към останалите и дебелите като лупи стъкла на очилата му подсилиха тревогата в очите му. - Опасявам се, че това, което открихме тук, няма да ни донесе нищо добро.
Отец Тома поклати глава и каза:
- Не е задължително. Старата ни представа за Цитаделата може да е рухнала, образно казано, но това не означава, че ще настъпи физическият край на всичко...
- Именно - продължи Атанасий. - Цитаделата е създадена, за да съхранява и закриля Тайнството, но се е превърнала в нещо много повече от негов пазител. Само защото Тайнството вече не е тук, това не означава. че Цитаделата ще западне или ще започне да се лута без цел. Можеш да извадиш жълъда, паднал сред корените на големия дъб, но дървото ще продължи да живее. Никога не забравяйте, че служим на първо място на Господ и едва след това на планината.
Аксел отстъпи назад, посочи с пръст първо Тома, сетне Атанасий, и заяви:
- Думите ви са ерес!
- Самото ни присъствие тук е ерес - отвърна Атанасий и посочи с ръка празния кръст. - Но Тайнството го няма, а с него си отидоха и sancti. Старите правила не ни обвързват както преди. Получихме възможност да създадем нови правила, по които да живеем.
- Но първо трябва да изберем нов водач.
Атанасий кимна.
- По този въпрос сме единодушни.
В този миг от недрата на планината се разнесе звук, който отекна и в параклиса. Този звук бележеше началото на заупокойната литургия.