Стигна до изповедалните и седна на самия край на пейката, изпълнена със смълчани богомолци, вперили погледи в кабинките, закрити с плътни завеси. Стените зад тях бяха покрити с натруфени и ярки фрески в средновековен стил, пресъздаващи Страшния съд. Доктор Аната се запита дали чакащите щяха да ѝ позволят да застане най-отпред на опашката, ако знаеха, че е дошла тук, за да се опита да предотврати тъкмо това, в чието изображение се взираха. Съмняваше се. Хората имат странно отношение към опашките - дори когато на карта е заложен краят на света, - затова реши да изчака реда си. Изминаха двайсетина минути, преди да мине по пътеката, наречена пътека на срама, и да затвори завесата зад гърба си.
Помещението бе тясно, пропито с миризма на благовония и страх. Тя седна на дървената пейка и извърна лице към дървената решетка.
- Искаш да се изповядаш? - каза приглушен глас.
- Искам да предам съобщение за брат Пийкок.
Настъпи мълчание, после човекът, седнал от другата страна на преградата, стана и излезе от изповедалнята, без да промълви нито дума.
Доктор Аната се заслуша в отдалечаващите се стъпки, които постепенно се сляха с гьлчавата в огромната черква. Не знаеше какво да очаква, но това внезапно и мълчаливо оттегляне я изненада. Започна да се притеснява. Тя бе учен, не бе свикнала да попада в ситуации, които крият опасности, затова сега умът ѝ работеше трескаво и създаваше фантазия след фантазия, изпълнени с църковни стражи и жестоки инквизиции. Единствено огромното значение на съобщението, което трябваше да предаде - толкова много зависеше от това то да стигне до човека, за когото бе предназначено, - не ѝ позволи да се измъкне от изповедалнята. След малко плъзгането на завесата от другата страна на решетката ѝ показа, че е изпуснала момента за бягство. Заговори я друг глас, който прозвуча толкова близо, че тя подскочи стреснато.
- Изпраща ме брат Пийкок - каза той. - Имате съобщение за него?
- Да.
- Кажете ми за какво става въпрос и ще му го предам напълно конфиденциално.
Доктор Аната извади от джоба си запечатан плик.
- Нося писмо за него.
- В такъв случай преклонете глава пред Господ и се молете брат Пийкок да го получи.
Тя се подчини. Част от преградата, разделяща изповедалнята на две, се отмести, д-р Аната се наведе и пъхна писмото през отвора. Свещеникът срещу нея го дръпна лекичко от ръката ѝ, след което преградата се затвори също толкова бързо, колкото се бе отворила.
- Кога съобщението ще стигне до брат Пийкок? - попита тя, но не получи отговор. Който и да бе взел писмото, вече си бе тръгнал.
68
На четвъртия етаж на полицейското управление в Руин цареше вечното хаотично оживление. Шумни гласове и телефонен звън изпълваха обширното пространство, разделено с прегради на множество отделни работни места, над които тегнеше миризма на кафе и витаеше напрегната атмосфера. Основният проблем бяха обирите, плячкосването. Веднага след земетресението криминалният контингент бе изпълзял от бърлогите си и бе използвал мрака, за да обере магазини и офиси, чиито витрини, врати или стени бяха пострадали от трусовете. Едва след изгрев-слънце, когато изтрезняха от радостната еуфория, свързана с обстоятелството, че са живи, хората насочиха вниманието си към по-земни и практични въпроси - и мнозина откриха, че са били обрани. В мига, в който електричеството бе възстановено, а телефоните заработиха отново, линиите на звеното за обири в отдел „Кражби и убийства“ буквално прегряха.
Аркадиан седна на бюрото си и направи опит да се абстрахира от шума. Той бе сред малцината този ден, които се занимаваха с трупове, а не с обири. Откакто се бе върнал от болницата и бе влязъл в базата данни, се опитваше да открие откъде е дошъл убитият полицай. Не откри името Несим Сентюрк в нито едно служебно досие в съседните участъци, затова разшири обхвата на търсенето и в крайна сметка обхвана всички полицейски управления на територията на страната. Компютърният терминал се задъхваше с обработката на цялата тази информация. Предвид обема на данните, събирани с години в информационните масиви на полицията, задачата му наподобяваше търсенето на игла в купа сено.