— Добре съм, татко мой, сега, когато те намерих — каза Мартин и падна на колене: — Дай ми благословията си, татко мой, за да добрувам през целия си живот, за да бъде добре тази, която ще взема за жена, за да добруват и малките, които ще се родят от семето ми.
Той почувства лекия допир на старческата ръка върху главата си и улови едва чутия шепот, който бе единственият звук в целия притихнал град.
Когато се изправи, очите на стареца се вгледаха в неговите и се премрежиха. Може би не виждаха добре?
— Сега отивам в мир при своите деди, сине — промълви старецът и Мартин остана сам в парка.
В този миг светът отново оживя, слънцето засия както преди, вятърът задуха отново и всичко се плъзна назад.
В десет предиобяд Сам Мартин излезе от таксито и безуспешно започна да търси портфейла си. Потокът от коли пъплеше сантиметър по сантиметър.
Един червен камион намали ход и след това продължи по пътя си. На каросерията му имаше бял надпис, който гласеше „Ф. Левкович и синове. Продажба на дрехи на едро.“
Мартин не го видя. Но по някакъв начин знаеше, че всичко с него ще бъде наред. Някак си, както никога досега, той беше сигурен в себе си…