Върнах се рано и заварих Дърдорко да работи по кораба. Той полагаше материала с малко пръскателно устройство, а аз го следвах с машина, която се държеше с две ръце и приличаше на огромно фенерче. Синята ѝ светлина стягаше материала и го заздравяваше.
Процесът, макар бавен и изморителен, запълни всички драскотини и вдлъбнатини по корпуса на Ем-бот. Гладкият, устойчив на влиянието на природните стихии материал запълни и заглади шевове, остави гладка, лъскава повърхност. Бяхме избрали черно, за да бъде като оригиналния цвят.
— Все още не мога да повярвам, че са ти позволили да вземеш тези неща — учудих се, след като бавно насочих светлината към местата, които Дърдорко беше напръскал.
— След като бяха толкова възторжени от дизайна на атмосферните ми гребла ли? — подхвърли той. — Те вече са готови да ме повишат в шеф на отдела. Никой не се поколеба, когато помолих да отнеса тези неща у дома, за да ги „разглобя и видя как работят“. Те са решили, че съм дете чудо с еклектични методи.
— Нали вече не се срамуваш? — попитах. — Дърдорко, тази технология може да спаси целия ЗСД.
— Знам — отвърна той. — Просто ми се иска… нали разбираш, наистина да бях детето чудо.
Оставих светлината на земята, за да си починат ръцете ми.
— Стига, Дърдорко! — Замахнах към крилото на Ем-бот, което сега блестеше с новото си черно покритие. — Да не би да ми казваш, че да оправиш крилото на технологично напреднал изтребител, при това съвсем сам, насред необитаема пещера с минимално оборудване, не е работа на дете чудо?
Дърдорко отстъпи назад, вдигна защитните очила и погледна крилото. След това се ухили.
— Изглежда доста добре, нали? Ще бъде още по-хубаво, когато запечатам и последната част. Нали? — Той грабна отново спрея.
Въздъхнах, протегнах се, но взех отново устройството. Последвах го, когато започна да пръска последната част от корпуса, близо до предната част.
— Значи сега ще прекарваш повече нощи с момичетата? — попита той, докато работехме.
— Не мога. Не искам да рискувам и да въвлека другите. Тази работа е между мен и Железен юмрук.
— Все още си мисля, че влагаш прекалено много в онова, което е казала.
Присвих очи.
— Железен юмрук е воин. Тя знае, че за да победи в тази битка, не може просто да ме сломи — тя трябва да ме деморализира. Трябва да може да каже, че съм страхливка, за да продължи да лъже за баща ми.
Дърдорко продължи да работи мълчаливо още няколко минути и аз реших, че не иска повече да коментираме по тази тема. Направи със спрея внимателна линия под корпуса, който стигаше до кокпита. След това заговори по-тихо.
— Браво, Спенса. Само че… ти питала ли си се какво ще правиш, ако грешиш?
Свих рамене.
— Ако греша, тя ще ме изхвърли. Нищо не мога да направя по този въпрос.
— Не говорех за адмирала. Говорех за баща ти, Спенса. Ами ако… нали се сещаш… ами ако наистина се е оттеглил?
— Баща ми не беше страхливец.
— Да, но…
— Баща ми не беше страхливец.
Дърдорко откъсна очи от работата си и срещна погледа ми. Бях така намръщена, че повечето хора биха млъкнали, но той устоя.
— Ами аз? — попита. — Аз страхливец ли съм, Спенса?
Яростта ми утихна, след това изчезна напълно.
Той се върна към пръскането на корпуса.
— Казваш, че ако се откажеш, ще докажеш, че си страхливка. Е, аз се отказах. Следователно съм страхливец. Най-лошото нещо, което можеш да си представиш.
— Дърдорко, това е различно.
— Коб страхливец ли е? Той е катапултирал, нали знаеш. Простреляли са го и е катапултирал. Ще го наречеш ли страхливец в лицето?
— Ами…
Дърдорко завърши покриването на последната метална част с черния материал и отстъпи назад. Поклати глава и ме погледна.
— Пумпал, може и да си права. Може и да съществува огромна конспирация за великото предателство на баща ти. Може и да знаеш, че се е уплашил. Той е просто човек и може да се е държал както понякога се държат хората. Може би проблемът е, че всички направиха голям проблем от тази работа.
— Не съм длъжна да слушам всичко това — заявих и оставих запечатващата светлина. Изфучах нанякъде, въпреки че единственото място, на което можех да кипя на спокойствие, беше в другия край на пещерата.
— Пумпалче, не можеш просто да ми обърнеш гръб и да се преструваш, че ме няма — заяви застаналия зад мен Дърдорко. — Пещерата е около двайсет метра.
Седнах. Кръвожадния дойде да подсвирква край мен, имитира недоволното ми сумтене. Както обикновено, така и не бях видяла как се придвижва. Начинът, по който той се появяваше единствено когато никой не го наблюдаваше, беше стряскащ.