— Холограмният ти прожектор може ли да създаде проекция на нов покрив? — попитах Ем-бот.
— Да, но няма да е толкова сигурен — отвърна той. — Сонарите могат да проникнат през холограмата. Само че… Имам чувството, че е минала цяла вечност, откакто видях небето за последен път. — Той ми се стори умислен, въпреки че сигурно щеше да каже, че това е особеност на програмата.
— Да вървим — подканих го аз. — Хайде. Да полетим!
— Ами… — заговори тихо Ем-бот. — Да, добре. Да вървим! Искам да полетя отново. Само внимавай и ме пази да не ме видят.
Издигнах ни през дупката, след това помахах на Дърдорко, който бе застанал с нещата ни настрани.
— Включвам стелт механизми — уведоми ме Ем-бот. — Сега сме невидими за сензорите на ЗСД.
Ухилих се. Бях в небето. С мой собствен кораб. Натиснах дросела напред.
Останахме на място.
Ясно. Нямахме бустер.
Включих дроселите за маневри, които бяха предназначени за по-прецизно позициониране, отколкото за движение. И полетяхме. Съвсем бавно.
— Ура! — подвикна Ем-бот.
— Малко разочароващо, нали?
Независимо от всичко, направих малък лупинг за Дърдорко, докато диагностиката течеше. Когато завърших кръга, той вдигна палци, след това метна раницата на гръб и си тръгна. Трябваше да се прибере в Огнен рай, за да върне уредите за боядисване и запечатване.
Не можех да се насиля да кацна. След всичкото това време исках да летя малко по-дълго с Ем-бот. Затова стиснах лоста за височина. Контролната сфера можеше да накара кораба да се качи нагоре и надолу, да задейства подемния пръстен за по-прецизни маневри. Ако обаче исках бързо изкачване, това бе начинът.
Изтеглих го към себе си.
Изстреляхме се в небето.
Не очаквах да работи толкова добре. Устремихме се нагоре и аз усетих как джи форс ме притисна. Трепнах, когато разбрах колко бързо се движим и отпуснах лоста. Такъв джи форс щеше да…
… ме смаже?
Усетих ускорението, но не толкова, колкото трябваше. Едва ли бях включила повече от три джи, макар да ми се стори, че са много повече.
— Какво правиш? — попитах.
— Може ли да уточниш? Имам над сто и седемдесет полуавтономни подпрограми, които…
— Джи форса — прекъснах го аз и погледнах през прозореца, наблюдавах как земята се отдалечава със стряскаща скорост. — Би трябвало вече да съм в безсъзнание.
— Да, това ли? Да. Гравитационните ми капацитатори са способни да поемат шейсет процента от джи форса с максимален праг от над сто по земните стандарти. Предупредих те, че вашите кораби имат примитивни системи за справяне със стреса на пилотите.
Изтеглих лоста за височина и корабът престана да се издига.
— Искаш ли да включа ротационното управление на джи форса, за да подпомогна още повече поносимостта? — попита Ем-бот.
— Както когато седалката ми се върти ли? — попитах, когато си спомних какво ми беше обяснил Дърдорко за Ем-бот. Хората не понасяха добре джи форса в обратната посока — за нас бе много по-трудно да поемем натиска надолу например, защото кръвта се изтласкваше в краката. Ем-бот можеше да компенсира това, като завърти седалката и така щях да поема натиска назад, а тялото ми щеше да го понесе по-лесно.
— Засега не — отвърнах. — Нека първо свикна с това как летиш.
— Добре — съгласи се Ем-бот.
Бързо достигнахме 100000 фута, което бе максимумът, до който обикновено летяхме с кораби на ЗСД. Посегнах, за да го спусна, но се поколебах. Защо да не се качим още малко по-високо? Винаги бях искала. Сега нямаше кой да ме спре.
Продължих изкачването, докато индикаторът не достигна 500000 фута. Там най-сетне забавих, насладих се на гледката. Никога не се бях качвала толкова високо. Планинските върхове приличаха на смачкани листове хартия. Най-сетне видях извивката на планетата — и не само някаква загатната извивка. Имах чувството, че мога да се изправя на пръсти и да видя цялата планета.
Все още бях на половината път до пояса отломки, за който ми бяха казали, че в ниска орбита е на около милион фута. От тази височина го виждах много по-добре. От земята виждах само загатнати форми, купове метал, натрупани върху други купове метал, осветени от източници, които не забелязвах.
Докато го гледах, разбрах, че е на над сто километра нагоре и огромните му размери ме смазаха. Малките петънца, които приличаха на отделни точки… те изглежда бяха огромни като отломъка, който се разби по време на битката преди седмица.
Всичко беше просто огромно. Зяпах с отворена уста, разглеждах многобройните части, които се въртяха и блъскаха в езотерични орбити. Повечето бяха просто сенки, които се движеха, извиваха, пласт след пласт.