— Сложно е — рече госпожа Вмиър. Тя сниши глас. — Защо не пропуснеш утрешния тест и не спестиш унижението на всички? Ела при мен и ще обсъдим кое може да е подходящо за теб. Ако не е канализацията, тогава, може би, наземните войски.
— За да вися по цял ден на пост ли? — отвърнах и гласът ми стана по-висок. — Трябва да летя. Трябва да се докажа!
Госпожа Вмиър въздъхна, след това поклати глава.
— Много ми е мъчно, Спенса. Само че това никога няма да стане. Ще ми се поне един от учителите ти да беше достатъчно храбър, за да те откаже от тази идея още когато си била по-малка.
В този момент всичко се срути върху мен. Мечтаното бъдеще. Внимателно обмисляния изход от живота ми на подигравки и присмех.
Лъжи. Все лъжи, за които част от мен беше подозирала. Разбира се, че нямаше да ми позволят да издържа теста. Разбира се, че щях да посрамя всички, ако полетя.
Исках да се развилнея. Исках да ударя някого, да счупя нещо, да пищя, докато дробовете ми прокървят.
Вместо това изфучах от стаята, далече от присмехулните очи на останалите ученици.
3.
Скрих се в тихите пещери. Не смеех да се върна при мама и баба. Мама определено щеше да бъде щастлива — беше изгубила съпруг заради креляните и се ужасяваше, че ще ме сполети същата съдба. Бабчето… тя щеше да ме посъветва да се боря.
С кого да се боря. Военните не ме искаха.
Чувствах се като глупачка. От колко време само си казвах, че ще стана пилот, а истината бе, че не съм имала никакъв шанс. Учителите ми са ми се присмивали тайничко години наред.
Минах през непозната пещера в самия край на онази, която бях проучила, намирах се на часове път от Огнен рай. Срамът и гневът продължаваха да ме притискат.
Каква глупачка бях.
Стигнах до самия ръб на подземна скала и коленичих, активирах светлинната гривна на татко като докоснах дланта си с два пръста — действие, което гривната щеше да усети. Тя засия по-ярко. Бабчето каза, че сме ги били донесли с нас на Метален рой, че те били част от екипировката, използвана от изследователи и воини от стария човешки космически флот. Нямах право да имам такава гривна, но нали всички си мислеха, че тя е унищожена при катастрофата на татко.
Поставих китка на камъка и докоснах отново дланта с пръсти. При тази команда енергийното въже се залепваше за скалата, свързваше гривната с камъка.
Потупване с три пръста отпускаше въжето. По този начин можех да се кача до ръба — стиснала въжето — и да се спусна до дъното. След като се добрах там, потупване с два пръста освобождаваше въжето от скалата горе, след това се прибираше вътре в гривната. Не знаех какъв е принципът на работа, единствено, че трябваше да я презареждам на всеки месец или два, нещо, което правех като тайно я включвах в енергоизточниците в пещерата.
Пропълзях в пещера пълна с гъби кърди. Имаха гаден вкус, но бяха ядливи — и плъховете ги обичаха. Тук щеше да се окаже чудесно място за лов. Затова изключих светлината и се настаних, готова да чакам, ослушвах се внимателно.
Никога не се бях страхувала от тъмнината. Тя ми напомняше за упражнението, на което бабчето ме научи, когато се носех нагоре към пеещите звезди. Не можеш да се страхуваш от тъмнината, ако си боец. А аз бях боец.
Аз… аз щях… щях да стана пилот…
Погледнах нагоре, опитах се да отблъсна чувството на загуба. Вместо това се понесох нагоре. Понесох се към звездите. Отново ми се стори, че нещо ме зове — звук, подобен на далечна флейта.
Драскане от някъде наблизо ме върна. Нокти на плъх по камъните. Вдигнах харпуна, познатите движения ме водеха и извикаха едва доловима светлина от гривната.
Плъхът се врътна към мен, обзет от паника. Пръстът ми потрепери на спусъка, но аз не стрелях, когато той припна нанякъде. Какво значение имаше? Наистина ли щях да продължа живота си сякаш нищо не се беше случило?
Обикновено проучванията ме разсейваха от проблемите. Днес обаче те не спираха да се натрапват, измъчваха ме също като камъче, попаднало в обувката. Помниш ли? Нали помниш, че мечтите ти току-що бяха откраднати?
Чувствах се точно както през първите дни след смъртта на татко. Тогава всеки миг, всеки предмет, всяка дума ми напомняше за него и за ненадейно зейналата в гърдите ми дупка.
Въздъхнах, след това закрепих единия край на светлинното въже към копието и му наредих да залепне за следващото нещо, до което се докосне. Прицелих се във върха на друга скала и стрелях, залепих блестящото въже на място. Изкачих се нагоре, харпунът изтрака в презрамките на гърба ми.
Като дете си представях, че татко е оцелял след катастрофата си. Че го държат в плен в безкрайните, непроучени тунели. Представях си как го спасявам, също като герой от приказките на бабчето. Гилгамеш, Жана д’Арк или Тарзан от Грейстоук. Герои. Пещерата потрепери леко, сякаш от възмущение, и от тавана се посипа прах. Имаше взрив на повърхността.