— Не — прошепнах. — Коланите ми заядоха.
— Идвам! — обади се Кималин.
— Не! — нареди Железен юмрук. — Вие тримата се фокусирайте над бомбардировача. И без това сте твърде далече.
— Тук Бурен прилив осем — заговори Джорген. — Пумпал, идвам! Време шест минути!
Черният крелянски кораб откри огън по смачкания ми изтребител.
В същия момент черна сянка мина над нас, прелетя над хълма пред мен и върху мен се посипа прах. Деструкторите на врага попаднаха върху щита на новодошлия.
Какво?
Огромен изтребител с остри крила… във формата на буквата W.
— Тук позивна Мелез — прозвуча дрезгав глас. — Дръж се, хлапе.
Коб. Коб летеше на Ем-бот.
Коб изстреля светлинното си копие, с опитна ръка прониза черния крелянски кораб, докато двамата се разминаваха. Ем-бот беше много по-масивен. Той изтегли крелянския убиец също както господар дръпва куче за каишката, след това направи добре обмислена маневра, описа с него невиждана арка и го разби в земята.
— Коб? — повиках го аз. — Коб?
— Доколкото си спомням — заговори той по радиото ми, — казал съм да катапултирате при подобни ситуации, пилот.
— Коб? Как? Какво?
Ем-бот се спусна до кораба ми — до онова, което бе останало от него — след това се приземи на подемния си пръстен. С малко повече усилия успях най-сетне да се измъкна от коланите.
Едва не паднах, когато скочих от развалината и затичах напред. Скочих на една скала, след това се качих на крилото на Ем-бот, както много пъти преди това. Коб седеше в отворения кокпит, а до него бе поставено радиото, което му върнах. Същото, което…
— Здравей! — поздрави Ем-бот от кокпита. — Ти едва не умря, затова ще кажа нещо, което да те разсее от главоблъсканицата, над която размишляваш, и мисли за смъртността! Ужасни обувки.
Разсмях се, почти истерично.
— Не исках да бъда предсказуем — добави Ем-бот. — Затова казах, че са ужасни. Всъщност, мисля, че тези обувки са хубавки. Моля те, да не помислиш, че съм излъгал.
Вътре в кокпита Коб трепереше. Ръцете му се тресяха, той гледаше право напред.
— Коб — възкликнах, — ти си се качил в кораб. Летял си.
— Това чудо — рече той, — е откачено. — Обърна се към мен и сякаш едва сега се изтръгна от унеса си. — Помогни ми. — Освободи се от коланите и аз му помогнах да слезе.
Ангели небесни. Той изглеждаше ужасно. Летеше за пръв път от години и това му бе дошло повечко.
Смъкна се от крилото.
— Трябва да качиш този бомбардировач отново в небето. Не му позволявай да се взриви и да ме изпари. Все още не съм си изпил следобедното кафе.
— Коб — казах аз и погледнах от него към крилото. — Аз… струва ми се, че чух креляните в ума си. По някакъв начин успяват да ти влязат в мислите.
Той протегна ръка и стисна китката ми.
— Няма значение, лети.
— Ами ако направя същото като него? Ако се обърна срещу приятелите си?
— Няма — отвърна Ем-бот от кокпита.
— Ти откъде знаеш?
— Защото можеш да избираш — заяви Ем-бот. — Ние можем да избираме.
Погледнах към Коб, но той сви рамене.
— Кадет, на този етап какво имаме да губим?
Стиснах зъби, след това се отпуснах в познатия кокпит на Ем-бот. Сложих си шлема, след това се закопчах и бустерът се включи.
— Аз го повиках — заяви доволно Ем-бот.
— Но как? — попитах. — Ти се беше изключил.
— Ами… не се бях изключил напълно — обясни машината. — Вместо това мислех. Продължавах да мисля. И не спирах да мисля. Тогава те чух да ме викаш. Молеше ме за помощ. И тогава… Написах нова програма.
— Не разбирам.
— Беше съвсем простичка програма — обясни той. — Тя редактира една от точките в базата ми данни, докато не гледах и замени едно име с друго. Аз съм длъжен да следвам командите на пилота си.
От високоговорителите зазвуча глас. Моят глас.
— Моля те — говорех аз. — Имам нужда от теб.
— Аз си избрах нов пилот.
Коб се отдръпна и аз поставих ръце на контрола, вдишах и издишах, почувствах…
Спокойствие.
Да, спокойствие. Това чувство ми напомни как през първия ден в пилотската школа се почувствах спокойна, докато влизах в битка. Бях впечатлена, че изобщо не се страхувам.
Тогава бях невежа. Бях пълна с храброст и високомерие. Предполагах, че знам какво е да съм пилот. Мислех си, че ще успея да се справя.
Сегашното спокойствие беше нещо подобно, същевременно тъкмо обратното. Това бе спокойствие, продиктувано от опита и разбирането. Щом се вдигнахме във въздуха, открих, че ме завладява съвсем различна самоувереност. Тя не беше родена от приказките, които обичах, нито бе наложено чувство за героизъм.