Завладя ме спокойствие. Пълно спокойствие.
— Комуникации и стелт системи: онлайн, но безполезни. Светлинно копие: онлайн, носи бомбата. Ако я пуснем прекалено скоро, вълната ще помете Висина.
Отпуснах се в кораба и се почувствах — превърнах се — процесорите му, докато работеха. Почувствах как броячът отмерва три.
— Самовъзстановяване: офлайн. Деструктори: офлайн.
Две.
Почувствах, не видях, цветето на първата експлозия на бомбата зад мен. Усетих, не чух как работят диагностичните уреди на Ем-бот.
— Биологичен компонент включен — редеше гласът му.
Едно.
— Хипердрайв ускорител: офлайн.
Заобиколи ни огнена експлозия.
— Какво? — недоумяваше Ем-бот. — Пумпал! Включи…
Направих нещо с ума си.
Изчезнахме, оставихме дупка с формата на изтребител сред разширяващото се цвете от огън и разрушение.
54.
В този миг, между ударите на сърцето, усетих как влизам на някакво тъмно място. Не беше просто черно, ами място на нищото. Там материята не съществуваше и не можеше да съществува.
В онзи миг между ударите на сърцето, някак престанах да съществувам, ала не престанах да усещам. Обгърна ме бяло поле милиарди звезди. Бяха също като очи, които се отварят в миг, озаряват ме.
Древни неща се размърдаха. И ето че в онзи момент между ударите на сърцето, те не само че ме видяха, ами ме опознаха…
Изтръгнах се от онова място, което не беше място и се почувствах така, сякаш висях на коланите, сякаш бях запокитена обратно в кокпита. Ахнах, сърцето ми препускаше, по лицето ми струяха вадички пот.
Корабът ми се рееше, безмълвен, спокоен, светлините на контролния панел мигаха.
— Хипердрайв ускорител офлайн — рече Ем-бот.
— Какво? — попитах аз и се опитах да си поема въздух. — Какво беше това?
— Не знам! — призна той. — Но инструментите ми ни поставят — пресмятам — на сто километра от мястото на детонацията. Леле. Вътрешният ми хронометър не показва никакво несъответствие между нашето време и соларното време, така че сме преживели времево разширение — но някак сме пропътували това разстояние на практика мигновено. По-бързо от светлината, разбира се.
Облегнах се назад на седалката.
— Обади се във Висина. Те в безопасност ли са?
Каналът се включи, чух викове, писъци — трябваха ми няколко секунди, за да разбера, че са викове на радост, не на ужас.
— База Висина — заговори Ем-бот. — Тук Звездна единайсет. Можете да започнете да ни благодарите, че ви спасихме от изтребление.
— Благодаря ви! — извикаха някакви гласове. — Благодаря!
— Гъбите са предпочитаната награда — продължи Ем-бот. — Колкото е възможно повече видове.
— Ти сериозно ли? — попитах аз и свалих шлема, за да избърша чело. — Още ли се занимаваш с гъбите?
— Не изтрих тази част от програмата — отвърна той. — Обичам я. Дава ми възможност да събирам нещо, както хората трупат най-различни вещи от сантименталност или заради тематичната им стойност.
Ухилих се, въпреки че не можех да се отърся от усещането за очите, които ме наблюдаваха. Тези… неща знаеха какво съм направила и не им стана никак приятно. Може би имаше причина уменията на Ем-бот за постигането на скорост, по-бърза от светлината, да бъдат офлайн.
Това, разбира се, водеше до въпрос. Можехме ли да направим отново същото? Бабчето казваше, че майка ѝ е била двигателят на Дръзки. Тя го е карала да работи.
Отговорът не е да се страхуваш от искрата, а да се научиш да я контролираш.
Вдигнах поглед нагоре, към небето.
И там видях дупка. Отломките се бяха изместили така, че се виждаха звездите. Точно както… както в онзи ден, когато бях с татко. Първият ми път на повърхността.
Беше твърде значимо, за да е просто съвпадение.
— Спенса — повика ме Ем-бот. — Адмиралът се опитва да се свърже с теб, но ти си свалила шлема.
Сложих си разсеяно шлема, без да откъсвам поглед от пояса отломки. Това бе пътят към безкрайността. Можех ли да… чуя нещо там? Призоваваше ли ме?
— Спенса — заговори адмиралът. — Как оцеля след взрива?
— Не съм сигурна — признах.
— Май сега ще трябва да реабилитирам баща ти — рече тя.
— Току-що оцеляхте след експлозия на животозаличаваща с няколко метра — натякнах аз — и все още мислите за някаква стара вражда?
Адмиралът не каза нищо.
Да, можех… наистина можех да чуя звездите.
Ела при нас.
— Спенса — продължи тя. — Трябва да знаеш нещо за твоя татко. За онзи ден. Ние излъгахме, но то бе за ваше добро.