— Време е да вървим — рекох и стиснах контролните уреди, обърнах Ем-бот. — Можеш ли да ни преведеш през пояса отломки, без да задействаш платформите за защита?
— Предполага се, че креляните правят това всеки път, когато атакуват планетата — отвърна той, — така че би трябвало да е възможно.
Включих на свръхскорост, отправихме се към външния пласт отломки. Ем-бот включи някакви насоки на капака и аз ги последвах, отначало доста напрегната. Плъзнахме се близо до някои от платформите, докато си проправяхме път към планетата, но нито една от тях не откри огън по нас.
Чувствах се странно… нащрек. Очарованието, което бях изпитала преди — желанието да разбера какво кара звездите да пеят — бе изчезнало. Беше заменено от неподправен реализъм.
Идването ми тук наистина беше проява на лудост. Дори за мен. Само че докато се промъквахме покрай пластовете отломки, крелянските прихващачи изостанаха. Изглежда щях да успея да се върна на планетата.
— Добра ли се до нещо? — попитах. — От компютрите им?
— Започнах с най-важните заповеди на станцията и продължих нататък. — Не свалих много, но… О-о-о… Това много ще ти хареса.
— Кое? — попитах и включих на свръхскорост на връщане към Метален рой. — Какво си открил?
— Отговори.
Епилог
Два часа по-късно седях в командния център на ЗСД, увита в одеяло, качила крака на седалката. Бяха ми дали стола на адмирал Железен юмрук.
От онзи момент в нищото ми беше студено. Не можех да се отърва от студа и одеялото почти не ми помагаше. Главата ми все още пулсираше въпреки огромното количество обезболяващи, които изпих.
Група важни хора бяха наобиколили стола ми и се бяха надвесили над мен. Лидери от националното събрание, младши адмирали, командири. Увереността ми растеше, че вярват, че няма да се обърна срещу тях, макар че отначало — след като навлязох в атмосферата — те бяха изключително предпазливи.
Вратата към командния център се отвори и Коб най-сетне закуцука вътре. Бях настояла да изчакаме, докато го докарат и изпие следобедната си чаша кафе.
— Добре — скръсти ръце Железен юмрук. — Капитан Коб е тук. Може ли вече да говорим?
Вдигнах пръст. Може и да бе дребнава проява от моя страна, но ми беше безкрайно приятно да карам Железен юмрук да чака. Освен това, имаше още един човек, който заслужаваше да бъде тук, преди да започна с обясненията.
Докато чакахме, посегнах към радиото до мен.
— Ем-бот — повиках го аз. — Всичко наред ли е?
— Старая се да не се обиждам от начина, по който инженерите в този хангар ме оглеждат — обясни той. — Сърбят ги ръцете да ме разглобят на съставни части. Досега обаче никой не е опитал нищо.
— Този кораб е на ЗСД… — започна Железен юмрук.
— Този кораб — прекъснах я аз — ще изпържи собствените си системи, ако се опитате да проникнете в него. ЗСД ще получи техническите му характеристики, но при нашите условия.
Начинът, по който тя изглеждаше — зачервена — когато казах това, ми достави огромно удоволствие. Тя обаче не ме предизвика с нищо друго.
Най-сетне вратата се отвори и Джорген влезе. Усмихваше се и на мен ми хрумна, че това изражение — колкото и да бе приятно — не му отиваше. Повече приличаше на себе си, когато беше сериозен.
Не чакахме обаче него, а слабия и висок младеж, който той трябваше да доведе. Дърдорко се ухили като глупак, когато влезе в стаята, след това се изчерви, когато командири и адмирали му направиха път и отдадоха чест. Въпреки че Железен юмрук беше разгневена, задето двамата с Дърдорко не сме предали кораба незабавно, повечето бяха съгласни, че при положение, че се работи с ненормален изкуствен интелект, който заплашва да се самоунищожи, Дърдорко се бе справил великолепно и бе предал технологията на ЗСД.
— Сега вече ще говориш ли? — попита Железен юмрук.
— Креляните не са това, което мислим — започнах. — Корабът ми свали част от базата им данни и откри какво се е случило преди прадедите ни да се приземят тук, на Метален рой. Имало е война. Междугалактическа. Хора срещу извънземни.
— Срещу креляните — уточни Железен юмрук.
— В началото не е имало креляни — поправих я аз. — Били сме само ние срещу галактиката. Човечеството изгубило. Победителите били коалиция от извънземни, които, доколкото двамата с Ем-бот разбираме, възприемали човешките създания като прекалено брутални, прекалено нецивилизовани и прекалено агресивни, за да бъдат допуснати да станат част от междугалактическата общност.
— Те настоявали всеки човешки флот, независим или не, да се предаде под тяхна власт. Нашите прадеди на Дръзки и малкият му флот смятали, че са невинни. Те не били част от войната. Само че, когато отказали да се предадат, извънземната коалиция изпратила група, която да ги залови и затвори. Тези същества наричаме креляни.