Татко ме изтегли на скалата до него, след това протегна свободната си ръка и активира светлинната гривна. Тя наистина приличаше на метална гривна, но щом той докосна с два пръста дланта си, лентичката заблестя с ярка, разтопена светлина. Той докосна един от камъните над нас и когато отдръпна ръка, тя остави плътна светла линия също като въже, от което блика светлина, прикрепено към скалата. Уви другия край около мен, така че то ме обхвана под ръцете, след това го отдели от гривната. Светлината там избледня, но луминесцентното въже остана на място, прикрепено към скалите.
Открай време си мислех, че светлинните гривни парят при допир, то се оказа, че са просто топли. Също като прегръдка.
— Добре, Пумпалче — обърна се той към мен с прякора ми. — Пробвай отново.
— Това изобщо не ми трябва — заявих и подръпнах обезопасителното въже.
— Достави удоволствие на един уплашен баща.
— Уплашен ли? Че ти не се страхуваш от нищо. Ти се биеш с креляните.
Той се разсмя.
— Предпочитам да се озова срещу сто крелянски кораба, вместо пред майка ти, ако те върна със счупена ръка, мъничката ми.
— Изобщо не съм мъничка. Ако си счупя ръката, можеш да ме оставиш тук, докато заздравее. Ще се бия със зверовете в пещерите, ще стана хищник, ще се обличам в кожите им и…
— Катери се — прекъсна ме той, все още широко усмихнат. — Можеш да се биеш с пещерните зверове някой друг път, макар да съм сигурен, че единствените, които ще откриеш, имат дълги опашки и криви зъби.
Не можех да отрека, че светлинното въже се оказа много полезно. Можех да го подръпвам, за да ми е по-лесно. Добрахме се до пукнатината и татко ме изтласка първа. Хванах се за ръба и се измъкнах от пещерите, стъпих на повърхността за пръв път в живота.
Беше толкова необятно.
Останах с отворена уста, вдигнах поглед към… към нищото. Просто… просто… всичко се беше ширнало нагоре. Нямаше таван. Нямаше и стени. Винаги си бях представяла повърхността като една голяма, ама много голяма пещера. Само че тя се оказа много повече и същевременно много по-малко.
Леле.
Татко се измъкна след мен и изтупа прахоляка от пилотския си костюм. Погледнах го, след това вдигнах отново очи към небето. Усмихнах се широко.
— Не те ли е страх? — попита той.
Погледнах го гневно.
— Извинявай — разсмя се той. — Грешен избор на дума. Просто мнозина се плашат от небето, Спенса.
— Красиво е — прошепнах и погледнах към безбрежното нищо, въздух, ширнал се към безкрайна сивота, която се преливаше в черно.
Повърхността беше още по-ярка, отколкото си бях представяла. Нашата планета, Метален рой, беше защитена от няколко плътни пласта космически отломки. Боклуците бяха най-горе, от външната страна, в космоса. Разрушени космически станции, масивни метални щитове, стари парчета метал с размерите на планина — бяха много пластове, нещо като счупени щитове около планетата.
Ние не бяхме построили всичко това. Катастрофирали сме на тази планета, когато баба е била момиченце, а тези отломки са били древни още тогава. Въпреки това някои от тях работеха. Долният слой например — най-близкият до планетата — се състоеше от огромни блестящи правоъгълници. Бях чувала за тях. Светлини от висините: огромни плаващи светлини, които излъчваха отблясъци и топлина за планетата.
Предполагаше се, че там има много по-дребни части, най-вече в долните слоеве. Присвих очи, опитах се да различа някои от тях, но космосът беше твърде далече. Освен двете най-близки светлини от висините — нито една от тях точно над нас — единственото, което успях да различа, бяха смътни очертания някъде високо в сивотата. По-ярки късове и по-тъмни парчета.
— Креляните там горе ли живеят? — полюбопитствах. — Отвъд пояса с боклуци ли?
— Да — потвърди татко. — Те прелитат през пролуките в пластовете, за да нападат.
— Как ни откриват? — недоумявах. — Тук е толкова просторно. — Светът ми се струваше много по-обширно място, отколкото си бях представяла в пещерите долу.
— По някакъв начин усещат, когато хората се събират на едно място — поясни татко. — Веднага щом населението на някоя пещера се увеличи, креляните атакуват и бомбардират.
Преди десетилетия хората ни са били част от флота космически кораби. Креляните са ни преследвали до тази планета, тук сме катастрофирали и сме били принудени да се разделим, за да оцелеем. Сега живеем на кланове и всеки може да проследи родословното си дърво до екипажите на един от космическите кораби.
Бабчето ми беше разказвала тези истории много пъти. Живели сме седемдесет години тук, на Метален рой, обикаляли сме пещерите като кланове от номади, страхували сме се да се събираме. Досега е било все така. Сега обаче започнахме да строим космически кораби и създадохме скрита база на повърхността. Вече започвахме да отбиваме атаките.