— Здрасти — започнах. — Какво имаше за обяд? Мирише на сос. Яхния с водорасли ли? Картофено пюре? Свински пържоли? Не се страхувай, че ще ти взема обяда. Аз съм войник. Давай го направо.
Тя просто извърна глава, а лицето ѝ си остана безизразно.
— Твоите хора са от тюлените, нали? — попитах. — На борда на Дръзки. Аз съм наследница на хората от флагманския кораб — екипажа от машинното. Може прабабите и дядовците ни да са се познавали.
Тя не отговори.
Стиснах зъби, след това станах от мястото си. Застанах пред нея и я накарах да ме погледне в очите.
— Проблем ли имаш с мен? — попитах.
Тя сви рамене.
— Справи се с него — продължих.
Тя отново сви рамене.
Докоснах я по ключицата.
— Не ме предизвиквай. Пет пари не давам колко са страховити вичианците; няма да ходя никъде, освен нагоре. И пет пари не давам дали ще ми се наложи да те стъпча и прескоча, за да стигна там.
Врътнах се и се върнах в тренажора, настаних се и се почувствах доволна. Трябваше да покажа такова отношение на Досадник. Спенса воинът. Да… усещането беше велико.
Най-сетне останалите се върнаха и заеха местата си. Кималин застана до мен. Дългата ѝ, къдрава, тъмна коса подскочи, когато се завъртя на една страна, след това на другата, сякаш да провери дали останалите ни гледат.
Пусна питка хляб в скута ми.
— Коб ни каза, че си забравила да си донесеш обяд — прошепна тя. След това се изправи и тръгна в обратната посока, заговори високо. — Каква прекрасна гледка на небето се разкрива оттук! Както казва Светицата: „Добре че е светло през деня, в противен случай нямаше да можем да виждам колко е красив денят!“.
Коб я погледна и изви очи.
— Затегнете коланите — обърна се той към групата. — Време е да научим нещо ново.
— Оръжия ли? — попита нетърпеливо Драйфа. Бим закима, докато се настаняваше.
— Не — отсече Коб. — Обръщане. В другата посока. — Каза го равнодушно, а когато аз се изкисках, той ме погледна гневно. — Това не беше шега. Аз не се шегувам.
Да, бе, сигурно.
— Преди да пуснем холограмите — продължи той, — трябва да ви попитам как се чувствате след досегашните инструкции.
— Какво? — попита Нед и стисна широката рамка, за да влезе в кокпита си. — Нашите чувства ли?
— Да, вашите. Какво?
— Просто съм… изненадан, Коб — призна Нед.
— Задаването на въпроси и слушането са значителна част от ефективното преподаване, Никога! Така че млъквай и ме остави да продължа.
— Ами добре, господине.
— Щурмови командир? Ти какво мислиш по въпроса? — попита Коб.
— Увереност, господине. Тези тук са кръгла нула, но аз мисля, че ще можем да ги обучим. С вашия опит и моя…
— Достатъчно — прекъсна го Коб. — Никога?
— В момента съм малко объркан… — призна Нед. — И ми се струва, че изядох прекалено много енчилади…
— Драйфа!
— Отегчена, господине — не скри тя. — Може ли просто да се върнем към играта?
— Двуглав дракон с тъпо име?
— Амфисбена, господине! — подсказа му Артуро. — Честно казано, не бях много навътре в днешните занимания, но се надявам упражненията на основни неща да ни бъдат от полза.
— Отегчен — повтори Коб и записа нещо в клипборда, — и си мисли, че е по-умен, отколкото е в действителност. Страннице?
— Върховничко!
— Пилотите никога не се чувстват „върховничко“, момиче. Ние сме заредени с енергия.
— Или — добавих аз — нахъсани от възможността да сеем смърт сред нахлуващите врагове.
— И това — кимна Коб, — ако сте психопати. Утринна роса?
— Добре — промълви татуираната.
— По-високо, кадет!
— Добре.
— И? Тук имам три реда. Трябва да запиша все нещо.
— Аз… пет пари не дава… за много… — отговори тя със силен акцент. — Добре. Добре достатъчно, така ли?
Коб вдигна поглед от написаното и присви очи. След това записа нещо на листа.
Утринна роса се изчерви и сведе очи.
Тя не говори английски, осъзнах аз. Ангели небесни. Аз съм пълна идиотка. На старите кораби са били включени различни култури от земята — разбира се, че има групи, които след като в продължение на три поколения са живели в изолирани кланове, не говорят моя език. Дори не бях се замисляла досега.
— Бим? — попита Коб. — Момче, ти имаш ли вече позивна?
— Още мисля по въпроса! — призна Бим. — Искам да попадна на нещо хубаво! Ами… какво да кажа… та кога ще ни научите на оръжията?
— Ще ти връча личното си оръжие — заяви Коб, — ако обещаеш да се застреляш. Просто ще напиша „нетърпелив да бъде убит“. Тъпи формуляри. Еф Ем!