— Не го хаби, Пумпал — нареди Коб. — Следи стрелката върху дросела. Онази, която можеш да завъртиш с палеца на лявата ръка. Това е контролът за честотата на стрелба. Топ позицията е непрекъснат огън. Това е любимата позиция на всеки малоумен, видиотен пилот, когото не съм обучавал.
— Ами онези от нас, които си останат малоумни видиотени пилоти? — попита Нед. — И все пак са обучавани от вас?
— Не се подценявай, Никога — отвърна Коб. — Никога не си бил малоумен и видиотен. Втората позиция е за пулсации. Третата е за изстрел на далечно разстояние. Забавлявайте се. Дайте всичко от себе си.
Той накара няколко крелянски кораба да се появят пред нас. Те нито летяха, нито се движеха; просто си стояха. Упражнение за стрелба по мишени ли беше това? Винаги съм искала да се упражнявам в стрелба по мишени — още откакто бях малко момиченце и хвърлях камъни по други камъни с причудлива форма.
Заедно сеехме смърт и разруха във въздуха.
Пропускахме.
Пропускахме с мили, както изглеждаше, макар корабите да не бяха чак толкова далече. Стиснах зъби и пробвах отново, превключех на различни позиции, местех кораба с контролната сфера, стрелях с всичко, което разполагах. Но, ангели небесни… колкото и близо да изглеждаше всичко, все още имаше празно разстояние за стрелба.
Досадник най-сетне уцели, свали един от корабите сред огнени искри. Изпъшках, съсредоточих се над един кораб. Хайде!
— Давай, Страннице — подвикна Коб.
— Мислех да им дам шанс, господине! — отвърна Кималин. — „Победата невинаги означава, че си най-добрият“, нали така.
— Достави ми удоволствие — настоя Коб.
— Ами добре. — Корабът ѝ зарежда няколко секунди, след това съсредоточи лъч светлина, който раздроби крелянски кораб в небето. Тя повтори отново постижението си, след това отново и накрая четвърти път.
— Че това е като да се опитваш да уцелиш пода с камък, господине — заяви тя. — Те дори не се движат.
— Как? — попитах аз изпълнена със страхопочитание. — Как се научи да стреляш така, Страннице?
— Обучението на баща ѝ — досети се Драйфа. — Помниш ли? Историята с гъбата, която приличала на катерица.
Еф Ем се разсмя и аз чух нещо като кикот дори от Утринна роса. Само че аз не знаех нищо за гъби и катерици — сигурно това бе история, която са си разказвали вечерта, в спалното. Докато аз съм се връщала към пещерата.
Натиснах с всички сили копчето за деструктора и успях — забележително — най-сетне да уцеля една от мишените. Искрите, които се разпиляха, ми доставиха огромно удоволствие.
— Добре — обади се Коб. — Стига вече глупости. Спирам ви деструкторите.
— Но ние едва започнахме! — възмути се Бим. — Не може ли малко близък бой?
— Добре — съгласи се Коб. — Ето ти.
Останалите крелянски изтребители — десетината, които не бяхме успели да свалим — неочаквано се устремиха към нас и ни засипаха с огън. Драйфа извика възторжено, но аз прецених и бързо се изтеглих.
Кималин падна първа в облак от светлина и искри. Аз направих двойно завъртане като наблюдавах червената линия на екрана, която показваше какъв джи форс ще изпитвам. Коб беше прав — Грав кап ме защитаваше, когато изпълнявах бърз завой, но трябваше да внимавам да не прекъсне по средата на маневрата, защото тогава щях да бъда прикована от джи форса.
Изтеглих се нагоре сред огън и експлозии, отломки от корабите на останалите кадети.
— Опитахме се да възпроизведем крелянската технология — разнесе се спокойният глас на Коб в контраст с лудостта около мен. Нед изкрещя, когато го уцелиха. Утринна роса падна, без да вдига шум. — Така и не успяхме. Те имат по-добри деструктори и по-добри щитове. Това означава, че в боя с тях сме по-зле и откъм оръжие, и откъм защита.
Аз бях заета с оцеляването си. Правех виражи, избягвах попадения и се стрелках настрани. Три крелянски кораба — цели три — ме следваха и един ме порази с унищожителна огнена сила. Опитах с превъртане надясно, но ме порази нов удар и на таблото се включиха предупредителни светлини. Щитът ми беше паднал.
— Трябва да уцелите един крелянин поне шест пъти, за да свалите щита — обясни Коб. — Те обаче ще постигнат същото с две или три попадения.
Направих лупинг. Изстрелите поразяваха моите хора — те се превръщаха в огньове на фона на смрачилото се небе. Един-единствен кораб все още летеше и аз знаех — нямаше нужда да поглеждам към номера на корпуса — че това е Джорген. Той беше много по-добър пилот от мен.
Това все още не ми даваше мира. Изръмжах, излязох от лупинга, опитах се да мина зад един от враговете. Почти… успях…