Кръвожадния наклони глава на една страна, след това и на другата. Шиповете на гърба му потрепериха и той имитира шума.
— Погледни само колко ниско са светлините. — Докоснах с пръст контролния панел. — И тази енергийна матрица не е достатъчно голяма. Ще ми трябва специална, направена за кораб или сграда, не за нагревател. — Изключих я, след това проверих часовника на светлинната гривна. — Дръж всичко под око, докато ме няма.
— Няма! — отвърна Кръвожадния.
— Не е нужно да се вълнуваш чак толкова. — Побързах да се преоблека в гащеризона и преди да тръгна, погледнах отново кораба. Въобще не ми е по силите да оправя това чудо, помислих си аз. Защо изобщо се опитвам?
Въздъхнах, завързах светлинното въже за един камък, хвърлих другия край така, че да се лепне за камък близо до входа на пещерата, след това го сграбчих и се прехвърлих при пукнатината, за да се измъкна навън и да отида в час.
Приблизително час и половина по-късно аз наместих шлема — който дразнеше кожата на главата ми — след това протегнах ръце към контрола на кораба и профучах покрай огромен отломък. В истинския живот той щеше да пада на огнено кълбо, но на холограмата Коб го беше застопорил във въздуха, за да можем да тренираме.
Бях започнала да избягвам късовете доста умело, въпреки че не бях сигурна как ще се получи това умение, когато те започнат да се сипят с разрушителния си потенциал. Важното беше да напредвам с малки крачки.
Включих светлинното копие, което изскочи изпод кораба ми. Блестяща линия от червено-оранжева енергия прониза огромното парче космически боклук.
— Ха! — възкликнах. — Виж ти! Уцелих!
След като прелетях покрай отломъка, светлинното копие се обтегна и инерцията ме накара да завия. Корабът ми се изви, накъдето го водеше въжето — включи се Грав кап, — след това се заби в друг отломък.
Когато бях по-малка, играехме една игра с топка на връв, прикрепена към висок стълб. Ако удариш топката, тя се завърта около стълба. Светлинните копия бяха нещо подобно, само че в тази игра отломките бяха стълбът, а аз бях топката.
Коб въздъхна до ухото ми в шлема, когато холограмата стана черна в мига, в който умрях.
— Слушай — изтъкнах аз, — поне удари проклетото нещо този път.
— Поздравления — заговори той — за моралната победа, когато умираш. Сигурен съм, че майка ти ще бъде много горда, когато ѝ изпратят значката като разтопен къс метал.
Изсумтях и изпънах гръб, показах се от кокпита, за да погледна Коб. Той вървеше по средата на стаята и говореше в ръчна радиостанция, за да можем да го чуваме в шлемовете, въпреки че бяхме едни до други.
Десетте авиотренажора образуваха кръг, подът в средата си имаше собствен проектор, който бълваше малки репродукции на онова, което преживявахме. Осем малки холографски кораба се стрелкаха около Коб, който ни наблюдаваше като някакъв огромен бог.
Бим се заби в един отломък близо до главата на Коб и дъждът от искри изглеждаше така, сякаш на инструктора ни неочаквано му е хрумнала страхотна идея. Може би беше осъзнал, че всички ние сме напълно безполезни.
— Включи си сензорите за близост, Бим! — нареди Коб. — Трябваше да видиш, че този къс се носи към теб!
Бим излезе от холограмата и си свали шлема. Прокара пръсти през синята си коса, изглеждаше отчаян.
Пъхнах се обратно в моята пилотска кабина, когато корабът ми се появи отново в края на бойното поле. Утринна роса беше там, кръжеше, наблюдаваше как останалите се стрелкат между късове метал. Приличаше на описанията на бабчето на астероиден пояс, въпреки че действието пред нас се развиваше в атмосферата, не в космоса. Обикновено се сблъсквахме с креляните на височина някъде между десет хиляди и четирийсет хиляди фута.
Корабът на Бим се появи близо до нас, въпреки че той не беше в него.
— Утринна роса! — подвикна Коб. — Не се колебай, кадет! Влизай вътре! Искам да се залюлееш на толкова много скапани въжета, че да видя как въжето пуши!
Утринна роса потегли предпазливо през отломките.
Наместих отново шлема; днес наистина ме дразнеше. Май ми трябваше почивка. Изключих холограмата и станах от мястото, за да се протегна, останах да наблюдавам как Коб разглежда маневрите на Досадник, който летеше с Нед за партньор. Оставих шлема на седалката и приближих до холограмата на Утринна роса.
Надникнах вътре и главата ми се появи над кокпита ѝ. Тя се беше свила вътре, татуираното ѝ лице напрегнато. Забеляза ме, след това побърза да свали каската.
— Здрасти — поздравих тихо. — Как върви?
Тя кимна към Коб.
— Въже пуши? — попита тя тихо със силния си акцент.