Стиснах зъби, освободих светлинното копие и успях да изляза от завъртането, без да се забия в нещо друго. Утринна роса пробва пръстена и почти успя, но се разби. Досадник продължаваше да чака извън трасето, наблюдаваше колко пръстена ще премине всеки от нас. Умна постъпка. И този път.
Небесни ангели, мразех това момче.
Бях толкова разсеяна, че пропуснах четвъртия пръстен, който беше един от лесните. Обзета от ярост, лицето ми изстина, използвах светлинното копие, за да се захвана за квадратен отломък, след това се завъртях надолу — извих направо през петия пръстен, който досега поне никой не беше преминал.
Това означаваше, че имам десет точки, а Досадник беше с осем. Той с лекота щеше да покрие разликата. Усетих как гневът ми кипи, когато той най-сетне потегли. Той за какъв се мислеше, та изоставаше като някакъв древен крал, който наблюдава как плебеите се боричкат пред него? Толкова беше арогантен. По-лошото беше, че бе постъпил правилно като изчака. Прояви се като по-умен от мен и затова имаше определено преимущество. Той щеше да победи.
Освен ако…
Ужасна идея се загнезди в ума ми. Направих завой, включих на свръхскорост, ускорих до Маг-5 и се върнах към стартовата линия. Над мен Досадник мина лежерно през първия пръстен, точно с минималната определена скорост.
— Ей, Пумпал? — повика ме Нед. — Какво става?
Не му обърнах никакво внимание, вдигнах се по-високо, като се стараех да избягвам отломките. Пред мен Досадник приближаваше втория пръстен, лесния — който щеше да му донесе десет точки.
Право напред…, — помислих си аз и продължих на свръхскорост. Натиснах ускорителя до червената линия, след която — при подобно изкачване — рискувах да изпадна в безсъзнание.
— Пумпал? — повика ме Бим.
Ухилих се. След това размазах кораба си право в този на Досадник като преодолях и двата щита и изпепелих и двамата. Избухнахме в ярка светлина.
След това и двамата се появихме в края на бойното поле.
— Какво, по дяволите, беше това? — изкрещя Досадник. — Къде ти беше умът?
— Мислех как да победя — отвърнах и се отпуснах доволно на седалката. — Така е при воините, Досадник.
— Ние сме един отбор, Пумпал! — продължи да негодува той. — Ти си една нагла, егоцентрична, мърлява…
— Достатъчно, Джорген — прекъсна го рязко Коб.
Досадник млъкна, но не избълва обичайното си сервилно „Да, господине!“
Холограмите се изключиха и Коб дойде при мен.
— Мъртва си.
— Въпреки това спечелих — подчертах.
— Тази тактика е напълно безполезна в реална битка — заяви Коб. — Няма да отнесеш точки вкъщи, ако си мъртва.
Свих рамене.
— Ти определи правилата, Коб. Десет точки за мен, девет за Досадник. Не е моя вината, че той не се пробва за последните няколко.
— Твоя е! — натърти Досадник и излезе от кокпита. — Вината е единствено и само твоя!
— Достатъчно, синко — спря го Коб. — Не си струва да се дразните заради това. Ти изгуби. Случва се. — Погледна ме. — Май ще трябва да променя правилата на играта.
Изправих се, широко усмихната.
— Пет минути почивка — освободи ни Коб. — Всички да се успокоят и гледайте да не се избиете. Това ще ми създаде прекалено много работа. — Той закуцука към вратата и излезе, може би за да си вземе обичайното кафе.
Кималин дотича до седалката ми. Тъмните ѝ къдрици подскачаха.
— Пумпал, това беше прекрасно!
— Какво казва Светицата за игрите? — попитах.
— „Не можеш да спечелиш, ако не играеш“ — отвърна тя.
— Очевидно.
— Очевидно! — Тя се ухили отново. Бим дойде при мен и вдигна палци. Над рамото му забелязах как Досадник ме гледа лошо, с неприкрита враждебност, докато Артуро и Нед се опитваха да го успокоят.
— Няма страшно, Джорг — говореше Нед. — Ти победи Артуро.
— Много ти благодаря, Нед — сопна му се Артуро.
Кималин излезе от класната стая, за да си вземе нещо за пиене, а аз се настаних на мястото си и извадих една от манерките си от раницата. Всеки ден пълнех и трите в банята.
— Значи — започна Бим и се наведе над холограмния ми прожектор, — наистина си падаш по воини и разни такива, а?
— Вдъхновяват ме — признах. — Баба ми разказва приказки за древни герои.
— Имаш ли любимци?
— Може би Беулф — отвърнах, след това отпих дълга глътка вода от манерката. — Той буквално сразил дракон и откъснал ръката на чудовище — трябвало да разчита на голите си ръце, тъй като мечът му не можел да порази нищо. Да не забравяме обаче Ташенамани — тя посича великия воин Къстър — и Конан от Кимерия, който се е бил в древни времена, когато още нямало писменост.