— Да, били са страхотни — намигна Бим. — Искам да кажа, че… Досега не бях чувал за тях. Сигурен съм обаче, че са били страхотни. Ъ-ъ-ъ. Жаден съм.
Той се изчерви и тръгна нанякъде, остави ме напълно объркана. Какво беше…
Той беше… той да не би да флиртуваше с мен, поколебах се аз в пълно недоумение. Или поне се опитваше.
Възможно ли бе това? Да, той беше готин, защо тогава…
Погледнах го отново и ми се стори, че се е изчервил. Небесни ангели! Това беше най-странното нещо, откакто започнах пилотската школа, а аз прекарвах утрините в разговори с охлюв.
Мислех за момчета, но животът не ми оставяше време за подобно нещо. Последния път когато се радвах на някакво романтично увлечение, бях на осем и подарих на Дърдорко много красива брадвичка, която бях направила от камък и пръчки, а на следващата седмица реших, че е гаден. Да, защото тогава бях на осем.
Скочих на крака.
— Ей, Бим? — повиках го аз.
Той ме погледна отново.
— Ти чувал ли си за Одисей?
— Не — призна той.
— Бил е герой от древността, участвал в най-великата война на земята, Троянската война. Казват, че имал толкова як лък, че освен него единствено гигантите можели да опънат тетивата. Той… имал синя коса.
— Сериозно? — попита Бим.
— Много готино — продължих, след това побързах да седна и отпих дълга глътка от манерката.
Мина гладко и безпроблемно. Гладко беше, нали?
Не бях сигурна какво ще кажат Сун Дзъ или Беулф за флиртуването с готини момчета. Може би да размените черепите на враговете си в знак на обич?
Чувствах се затоплена, размазана (в добрия смисъл), докато не забелязах, че Досадник — в другия край на стаята — ме наблюдава. Изгледах го презрително.
Той нарочно се обърна към Нед и Артуро.
— Май не трябва да очакваме истинска чест — заяви той — от дъщерята на Зийн Нощносянков.
Усетих как през мен премина ледена вълна.
— Кой? — попита Нед. — Чакай, коя е тя?
— Нали се сещаш? — продължи Досадник достатъчно високо, за да го чуят всички в стаята. — Позивна Преследвач. Страхливецът от Висина.
В стаята се възцари мълчание. Усетих как всички се обърнаха към мен. Как ли бе успял да разбере? Кой му беше казал?
Изправих се. Небесни ангели, дори Кималин изглежда знаеше кой е Преследвач. Манерката изпадна от пръстите ѝ и отскочи от пода, разплиска вода, а тя дори не забеляза.
— Кой? — попита Утринна роса. — Какво случи?
Искаше ми се да избягам. Да се скрия. Да се махна от всички тези очи. Само че аз нямах намерение да бягам.
— Баща ми — заявих — не е бил страхливец.
— Извинявай — не млъкваше Досадник. — Просто цитирам официалната история. — Той ме зяпна с арогантното си лице, което плачеше за един удар. Изчервих се от смущение, а след това от гняв.
Не биваше да се чувствам засрамена. Почти цял живот бях живяла с тази сянка. Бях свикнала с подобни погледи и шушукане. А аз не се срамувах от татко, нали така? Защо тогава да ми пука какво са разбрали останалите? Добре. Така да бъде. Бях щастлива, че съм дъщеря на Преследвач.
Просто… досега беше добре и хубаво. Да мога да напредвам сама, без да потъвам в чужда сянка.
Тази мисъл ме накара да се почувствам така, сякаш предавам татко и затова се разгневих още повече.
— Да знаете, че тя живее в пещера — обърна се Досадник към Артуро. — Ходи там всяка вечер. Операторите на асансьорите ми казаха, че я наблюдават как отива в нищото, защото не е…
Млъкна, когато Коб влезе с гореща чаша кафе в ръка. Коб веднага ме погледна, след това се обърна към Досадник.
— Марш по местата — разсъска се той. — Все още ни чака работа днес. Страннице, ти ли си изпусна манерката?
Кималин се опомни и вдигна манерката, всички се настаниха в пилотските кабини, без да кажат и дума повече. По едно време, малко след като отново се заехме да работим със светлинните копия, забелязах, че Коб ме наблюдава мрачно, а погледът му сякаш казваше: „Рано или късно щеше да се случи, кадет. Ще се предадеш ли?“
Никога.
Това обаче не ме спря да ми е гадно по време на упражненията.
Няколко часа по-късно излязох от дамската тоалетна с пълни манерки. Нови военни полицаи ме изпратиха до портата и, както обикновено, ме оставиха там.
Минах с тежка стъпка през базата, разкъсвана от раздразнение, гняв и самота. Вместо да поема по пътеката около тренировъчната сграда, аз отбих към стола.
Надникнах през един прозорец и видях останалите насядали около метална маса — бърбореха, смееха се, спореха. Дори бяха накарали Досадник да седне с тях тази вечер — рядко удоволствие за плебеите, тъй като той обикновено отпрашваше с автомобила си към ексклузивния асансьор. Нед разправяше, че стигал до долните пещери за по-малко от петнайсет минути.