Машината замълча.
— И? — подканих го аз и се настаних в кокпита, опитах се да си обясня какво, в името на звездите, беше това чудо.
— Базата ми данни е повредена — заяви Ем-бот. — Не мога да съобщя допълнителна информация — не мога дори да се добера до параметрите на мисията си. Единственият запис, с който разполагам, е последната заповед на собственика ми: „Притаи се, Ем-бот. Осигури запаси, никакви боеве и ме чакай тук“.
— Значи собственикът ти е бил пилот, така ли? — попитах.
— Точно така. Командир Спиърс. — Той се опита да ми покаже размазан образ, който за момент замени скенер дисплея на таблото. Въпросният командир Спиърс беше гладко обръснат, млад мъж със загоряла кожа и колосана, непозната униформа.
— Никога не съм го чувала — отвърнах. — А аз знам всички известни пилоти, дори от времето на бабчето във флота. Какво е било положението с креляните, когато си дошъл тук? Те успели ли са вече да нападнат галактиката?
— Нямам спомени за такава група, а думата креляни не се появява в депата за спомени. — Той замълча. — Като проследявам степента на разпад на изотопите в паметта ми става ясно, че са минали… сто седемдесет и две години, откакто съм дезактивиран.
— Я! — възкликнах аз. — Дръзки и флотът му са се разбили на Метален рой преди около осемдесет години, а Крелянската война е започнала известно време преди това. — Бабчето каза, че войната се е водела дълго преди тя да се роди.
— Запознат съм с продължителността на живота на човеците — заяви Ем-бот, — затова стигам до заключението, че пилотът ми е загинал. Колко тъжно.
— Тъжно ли? — попитах, докато се опитвах да осмисля чутото. — Ти имаш чувства, така ли?
— Позволено ми е да се самоусъвършенствам и самостоятелно да подсилвам паметта си за симулация на органични чувства. Това ми позволява да провеждам по-добро общуване с хората, но в действителност не съм жив. Допълнителните данни за емоционален срив сочат, че би трябвало да изпитвам нещо заради смъртта на собственика ми, но депата за спомени, свързани с изчезването му — както и миналото ни заедно, — са повредени. Не помня нищо повече от името и последната му команда.
— Притаи се — повторих. — Осигури запаси, никакви боеве.
— Единствената част от депата за спомени, която е оцеляла — освен основното за самоличността и неща като използването на общия език — е открита база данни за фунгоидната популация на тази планета. Много бих искал да попълня и останалата част.
— Фунгоидна популация ли?
— Гъби. Да имаш гъби, които мога да категоризирам?
— Ти си свръхразвит стелт изтребител, който — незнайно как — притежава машинна самоличност, вградена в него… и искаш да ти донеса гъби?
— Да, много те моля — потвърди Ем-бот. — Осигури запаси. Значи да категоризирам местните форми на живот. Сигурен съм, че това е имал предвид.
— Не съм сигурна — отвърнах. — Стори ми се, че трябва да се скриеш от нещо. — Подадох се навън и погледнах крилата. — Имаш мощни деструктори на всяко крило, както и гнезда за светлинни копия отдолу. Същата огнева мощ, както нашите по-големи кораби. Ти си боен кораб.
— Очевидно не съм — възрази Ем-бот. — Тук съм, за да категоризирам гъби. Не чу ли последната ми заповед? Не бива да влизам в бой.
— Защо тогава имаш оръдия?
— За да стрелям по огромни и опасни зверове, които може би застрашават образците от гъби — изтъкна Ем-бот. — Очевидно е.
— Това е тъпо.
— Аз съм машина, следователно заключенията ми са логични — докато твоите са повлияни от органична проява на неразумност. — Няколко светлини заблестяха на таблото му. — Това е умен начин да кажа, че ти си глупавата, в случай че…
— Разбрах — прекъснах го. — Благодаря.
— Пак заповядай!
Той ми се стори напълно искрен. Само че той беше… как го каза, „роботизирана интеграция“ ли беше? Каквото и да означаваше това. Не бях сигурен доколко мога да се доверя на честността му.
Но пък той беше машина с памет — макар и повредена, — която бе създадена преди стотици години. Може би това беше разрешението на въпросите, които винаги бяхме задавали. Защо креляните не престават да ни нападат? Какво всъщност представляват те? Единствените техни описания бяха реконструкции на базата на защитното облекло, което носеха, тъй като никога не бяхме успели да заловим някой.
Вероятно навремето сме знаели отговорите на тези въпроси, но ако беше така, ги бяхме изгубили преди осемдесет години. Скоро след като сме катастрофирали тук — и сме решили, че сме в безопасност, — повечето офицери, учени и ръководен състав от стария флот се събрали в подземна пещера. Те извадили стария електронен архив от Дръзки и провели спешно съвещание. Тогава била пусната първата животозаличаваща бомба, която унищожила архивите — а заедно с тях почти всички висшестоящи от флота.