Тогава останалите от хората ни се разделили на кланове на базата на задълженията си във флота. Работещите по поддръжката на двигателите като бабчето и нейното семейство. Екипът по хидропоника — великолепни фермери — като дедите на Бим. Пехотинци като семейството на Утринна роса. Те научили по трудния начин на проба и грешка, че ако живеят на малки групи от под сто човека, крелянските сензори не успявали да ги открият, докато се крият в пещерите.
Сега, три поколения по-късно, идваше нашият ред. Бавно си проправяхме път към повърхността с тежки боеве — но за сметка на огромни празнини в спомените и историята ни. Ами ако успеех да извлека най-голямата тайна на ЗСД: начинът за унищожение на креляните, при това веднъж и завинаги?
Въпреки че… беше малко вероятно Ем-бот да има отговора. Все пак, ако старият човешки флот е знаел как да разбие на пух и прах креляните, нямало е да бъдат изправени пред почти пълно унищожение. Със сигурност имаше тайни, скрити в ума на машината.
— Можеш ли да стреляш? — попитах.
— Наредено ми е да избягвам боеве.
— Просто ми отговори — настоях. — Можеш ли да стреляш?
— Не — призна Ем-бот. — Оръжейните системи са извън моя контрол.
— Защо тогава пилотът ти е наредил да избягваш боеве? Вече не си ли в състояние да се биеш?
— Логично е, не се изисква да завършиш битка, ако не си я започнал. На мен са ми позволени минимални, основни, автономни движения и поне на теория мога да се натъкна на битка или конфликт. Това би било фатално за мен, ако съм сам, тъй като ми е нужен пилот за по-важните функции. Мога да асистирам и диагностицирам, но тъй като не съм жив организъм, не са ми поверени деструктивни системи.
— Следователно аз мога да стрелям с тях — отвърнах.
— За съжаление оръжейните системи са офлайн заради повреда.
— Супер. Какво друго е офлайн?
— Освен спомените ми ли? Бустери, подемен пръстен, хипердрайв ускорител, самовъзстановяващи функции, светлинно копие и всички мобилни функции. Освен това изглежда крилото ми е изкривено.
— Браво. Значи всичко.
— Комуникационната система и радарът функционират — подчерта той. — Както и животоподдържащата система за кокпита и сензорите за късо разстояние.
— Това ли е всичко?
— Така изглежда. — Той мълча известно време. — Веднага забелязах — с помощта на вече споменатите сензори за късо разстояние — че разполагаш с няколко вида гъби. Би ли ги поставила в анализатора на кокпита, за да ги каталогизирам?
Въздъхнах и се отпуснах на седалката.
— Когато ти е удобно, разбира се. Аз, като робот, не разбирам крехки неща като човешкото нетърпение.
Какво да правя?
— Но колкото по-скоро, толкова по-добре.
Съмнявам се, не ще успея да поправя това чудо сама, помислих си аз. Дали да не се обърна към ЗСД и да им съобщя какво съм открила? Ще трябва да призная, че съм откраднала енергийната матрица. И, разбира се, те никога няма да ми позволят да запазя кораба за себе си. Ако се обърна към ЗСД означава да го опаковам с панделка и да го поднеса не на друг, ами на адмирала, която полага огромно старание да ми съсипе живота.
— Струват ми се доста хубави гъби.
Не. Нямаше начин да предам находката си на Железен юмрук, не и без да обмисля всичко по-добре. Ако обаче възнамерявах да се опитам да поправя този кораб, тогава определено имах нужда от помощ.
— Не че ми трябва каквото и да било потвърждение, тъй като емоциите ми са най-обикновени симулации… но ти ме слушаш и чуваш какво казвам, нали?
— Слушам те — потвърдих. — Просто мисля.
— Това е добре. Не бих искал да ме поддържа човек, на когото му липсват мозъчни функции.
В този момент ми хрумна третата ужасна идея през последните дни. Ухилих се.
Може би имаше начин да получа помощ за поправката. И то от човек, който имаше много повече „мозъчни функции“ от мен.
Приблизително час и половина по-късно — доста след вечерния час — аз висях надолу с главата от светлинното въже пред прозореца на Дърдорко на третия етаж в жилищния комплекс в Огнен рай. Той се беше сгушил на леглото си и спеше. Имаше си едно малко килерче, където спеше сам и на мен открай време ми се струваше истински лукс. Родителите му се смятаха за образцови във всичките шест критерии за отглеждане на дете и им беше отпуснато жилище за многодетни семейства, но — по ирония на съдбата — Родж бе единственото им дете.